Василид

 Светослав Риболов

Резюме: Василид е първият християнски гностик. Работил е през II в. в Александиря и очевидно познава християнството, тъй като в рабките на гностическата си спекулация ангажира сериозен контингент от библейски персонажи и събития. Разглеждан е като особено опасен от християнските антигностически полемисти, тъй като според тях той фалшифицира апостолското предание. Вероятно учението му е било преподавано на две различни ниво ученици, като в единия варианте е било монистично, а в другия дуалистично.

Ключови думи: гностицизъм, ранно християнство, късна античност, религия, дуализъм, мистицизъм

Василид е може би първият християнски гностик в историята. Нямаме запазена негова биография, а сведенията за личността му са твърде оскъдни. Вероятно е имал собствена школа в Александрия в средата на II в. Според християнски негови критици той е пътувал из Персия, и е учил в Антиохия при друг гностически учител на име Менандър. Вероятно е написал свое евангелие по образеца на новозаветните версии на Евангелието и към него е прикачил свое подробно тълкувание в 24 книги. Писал е литургична поезия за целите на основаната от него общност[1].

Според Евсевий Кесарийски той се е хвалел, че е получил специално скрито предание от самия Иисус Христос чрез Главк, помощник на ап. Петър в мисионерската му дейност. Освен това вероятно е измислял свои профетични персонажи, като най-известият е Баркабас (Eusebius, Historia ecclesiastica 4.7 (PG 20, 316C-317B)).

Според християнските антигностически полемисти Ириней и Иполит, Василид е изповядвал онтологичен дуализъм, в който обаче е преплел редица персонажи и епизоди от библейските повествувания. Според църковните ересиолози обаче Василид всъщност следва антични философски модели в своето учение (Irenaeus, Adv. Haerses 1.24 (PG 7, 43BC); Hippolytus, Refutatio omnium haeresium, 7.20-27). Така или иначе, запазеното от този автор е изключително малко и само през враждебни и полемични извори, така че е много трудно да се възстанови някаква негова система. Според някои изследователи на гностицизма Василид всъщност е поддържал две различни учения, като първото е следвало по-близо християнството, проповядвайки за един Бог, а второто, преднадначено само за близките ученици на лидера на сектата, е приемало съществуването на два Бога – благ и зъл[2].  

В пораждането на битието според Василид благият Отец е породил ангелите и другите духовни същества, като първоначално те са шест и са съставлявали божествената „пълнота“ (πλήρωμα) – Умът, който е репрезентиран от Иисус Христос, Мисълта, Словото, Благоразумието, Мъдростта и Силата (Irenaeus, Adv. Haerses 3.16.6 (PG 7, 925B-926A)). Техни продължения са възникналите по-късно от Мъдростта и Силата архонтите на този свят, ангелите, които образуват 365 небеса, съставляващи космичния цикъл. Ангелите са подчинени на Бога на Стария Завет, наречен от Васили с името Абрасакс. Те държат хората в плен в тукашния веществен свят и в състояние на токсично опиянение. Отецът на благото изпраща Христос, за да ги призове към себепознание освобождение на душите им от този свят. На кръста обаче Христос е напуснал като невидим и на негово място е разпнат Симон Киринеец. Според Василид Светият Дух е душата на Христос, която произтича от благия Бог, върховен Отец, а спасението се състои във възвръщане на частиците светлина, персонифицирани в души, изпаднали в долния веществен свят под властта на старозаветния Бог, към небесните сфери. За целта Иисус Христос е преминал през всички сфери, за да освободи всички пропаднали частици от изначалното логосно семе, сътворено от Бога на светлината[3].

Продължител на Василид в школата бил Изидор, който е написал поне три съчинения – „За прорасналата душа“, „Етически трактат“, „Тълкувание на пророк Пархор“. И от трите съчинения са запазени само фрагменти, което не позволява да бъдат възстановени основните богословски идеи в тях. Тъй като сектата е била затворена и е нямала амбиции да формира пространна мрежа, тя с вековете е изчезнала. Въпреки това е засвидетелстана такава общност в Александрия през IV в. След това за нея няма повече сведения[4].

[1] Вж. Kelhoffer (2005), 115-134.

[2] Стефанов (2008), 162-163.

[3] Вж. Стефанов (2008), 165; Grant (1979), 201-216.

[4] Стефанов (2008), 167.

Извори

Eusebius, Historia ecclesiastica (PG 20, 9-909).

Hippolytus (1986), Refutatio omnium haeresium, ed. Miroslav Marcovich, Berlin: W. De Gruyter.

Irenaeus, Adversus haerses (PG 7, 423-1224).

Използвана литература

Стефанов, Павел. (2008) Ялдаваот. Итория и учение на гностическата религия. София: Омофор.

Grant. R. (1979), “La place de Basilide dans la théologie chretienne ancienne”, Revue des études augustiniennes, 2, 202–216.

Kelhoffer, J. (2005), “Basilides’ Gospel and Exegetics (Treatises)”, Vigiliae Chirtianae 59, 115–134.