Симон Влъхва

Светослав Риболов

Резюме: Симон Влъхва в християнските извори от епохата на Късната античност е смятанп за родоначалник на гностицизма. Споменат е за първи път в новозаветната книга Деяния апостолски (8:9-25). Твърде вероятно да е бил самарянин и да е интерпретирал по своему юдейската традиция. Обикалял е по големите градове в Палестина и Сирия по време на своите проповеднически пътувания заедно с бившата проститутка на име Елена, която представял за въплъщение на „първата Мисъл“ (ἐπίνοια, ἔννοια), излезнала от Бога. Твърде вероятно да е изпитвал силни влияния от езическия култ към Иштар, популярен в древност в Тир, от където и взел своята последователка. Той оставил и последователи, също повлияни от източно-юдаистичната традиция на епохата – Менандър, Сатурнин, Керинт и Карпократ. Всеки от тях носи своите особени специфики и е трудно да се говори за едно единно систематично учение.

Ключови думи: гностицизъм, ранно християнство, късна античност, религия, дуализъм, мистицизъм, Симон Влъхва

Симон Влахва произхожда вероятно от град Сахир в Самария. Споменат е за първи път в новозаветната книга Деяния апостолски (8:9-25). Покръстен от ап. Филип, той се оказва недостоен християнин според апостолите Петър и Йоан, тъй като поискал от тях да му продадат срещу пари благодатта на Светия Дух. Това, разбира се, е довело и прозвището на Симон в християнската традиция – „влъхва“ (μάγος), т.е. магьосник, шарлатанин (Мат. 2:1). За него има сведения още от Опровержение на Иполит Римски, апокрифните Деяния на Петър и Павел, Псевдо-Климентините, Катехезите на Кирил Йерусалимски, Против Целз на Ориген и Евсевиевата История на църквата. Малкох вероятно е вседенията за него да се напълно достоверни.

От него не са останали съчинения, но се цитира книга „Велико изложение“, като негово верую. Все пак, според изследователите на тази традиция, това е по-късна компилация, съставена от негови последователи[1].

Изглежда в Самария Симон е бил доста популярен някъде в средата на I в. (Justini Apologia prima pro Christianis I,26.1-3 (PG 6, 368A)) На мисионерските му пътувания из региона заедно с него се движи и бивша проститутка на име Елена, произхождаща от крайбрежния финикийски град Тир. В проповедните на Симон се твърдяло, че тя е първата Божия „Мисъл“ (ἐπίνοια, ἔννοια), изтекла от Него. Симон твърдял, че „първата Мисъл“, след изтичането си от Бога, е знизходила в нисшите сфери на битието, като е породила ангелските чинове, които я затварят в тукашното и търсят да я насилят сексуално, като така искат да мултиплицират тукашните твари. По тази причина тя се оказва персонализирана в една скиталка, изкупена обаче от Симон – въплъщение на предвечния върховен Бог[2]. Самият той репрезентира върховната божествена сила, която е навсякъде в света и която чрез поредица от въплъщения се проявява на различни равнища в битието, в тукашния свят. Особеното е, че Бог е създал в андрогинна форма свой образ в света, който се разделя на два подпървични принципа – мъжки, който е Умът (νοῦς) и женски (ἐπίνοια, ἔννοια), който носи репродуктивната потенция[3].

Единственият корен на битието е непроницаема Тишина, предсъществуваща, неограничена сила, съществуваща в единственост. Тя се раздвижва и приема определен вид, като се превръща в Мислене (νοῦς, т.е., Ум), от който излиза Мисълта (ἐπίνοια), зачената в уникалност. Ум и Мисъл вече не са едно, а две: в своята Мисъл Първият „се откри на себе си от самия себе си и чрез това стана Втори“. По този начин, чрез действие на рефлексия, неопределената и само отрицателно описвана сила на Корена се превръща в положително начало поверено на обекта на своето мислене, дори въпреки, че този обект е самият той. Той е все още Едно в това, че съдържа Мисълта в себе си, въпреки вече разделено и не е повече в своята цялостност. Сега цялото последствие тук и в други спекулации от този вид зависи от факта, че гръцките думи ἐπίνοια и ἔννοια, както по-често срещаната σοφία (мъдрост) в други системи, са в женски род и същото важи и за еврейските и арамейски еквиваленти. Мисълта, родена от изначалното Едното или Единното, е в отношението си към него като женски принцип; и в отговор на нейната способност да зачева, Умът (νοῦς) приема мъжката роля. Неговото име става „Отец“, когато неговата Мисъл го нарича така, т.е., се обръща към него и го призовава в неговата детеродна функция. По този начин изначалното разцепление произлиза от „изваждането от себе си на себе си и правейки явна на себе си своята собствена мисъл“[4]. Проявената Епинойя съзерцава Отца и го крие като творческата сила в себе си и до такава степен изначалната Сила е придърпана в Мисълта, че достига едно андрогинно съчетание: Силата (или Умът) е горният, а Епинойя е долният елемент. Макар и съединени в единство, те са разглеждани като противостоящи едно на друго; в двойнствеността, която образуват, става явно разстоянието помежду им. Горният принцип – великата Сила – в това съчетание е Умът на всичкото, управляващ всяко нещо и е в мъжки род. Долният принцип – великата Мисъл – е зачеващата всяко нещо и е в женски род (Hippolytus, Refutatio Omnium Haeresium (6.8)).

Според Иполит Римски Симон е бил ангажиран предимно с магически действия и презентации, като извършва странни действия, превръщайки се в различни същества (Hippolytus, Refutatio Omnium Haeresium (6.8)). Явно елементът на магичността е бил в сърцето на учението и практиката му. Твърде вероятно тези негови перформанси, свързани с окултни свещеноизвършения, да са довели и до преждевременната му смърт вероятно в Рим[5].

След себе си той оставя последователи с неединно учение. Първият е Менандър и също произхожда от Самария, но проповядва в Антиохия (Hippolytus, Refutatio Omnium Haeresium (7.16-28)). Друг негов последователе Сатурнин, който приема, че светът е създанен не от Епиноя/Енноя/София, а от седем ангели. Той също така включва в митологията си образа на Христос като прочут гностически учител. Вероятно свързани със Симон са и Керинт и Карпократ, които живят в Мала Азия (последният можеби е от Египет). Всечки те работят през II в. и нямат широка популярност. Твърде вероятно да са интепретирали християнското послание от адопционистка гледна точка, тъй като при Керинт се избистря концепция, при която Иисус бива отделен от Христос. Според Карпократ Иисус е осиновен от Бога син, роден от Мария и Йосиф, а Христос е божествена персона, осенила човека Иисус при неговото кръщение от Йоан Предтеча в река Йордан. В момента на разпятието Христос се е отделил от Иисус и последният е умрял на кръста, за да възкръсне впоследствие[6]. Има сведения, че Керинт е полемизирал с Йоан Богослов в Ефес (Eusebii Historia ecclesiastica 3.28 (PG 20, 273CD)).

В изследването на мисълта на Симон Влъхва и неговите ученици остава големият въпрос доколко въобще става дума за част от християнската тардиция. По-скоро може да се приеме, че той е интепретатор в духа на зараждащия се токава гностицизъм на источно-юдейската тардиция, но силно повлияна от местните самариански семитски божества, почитани от самарянското население, привнесено в Палестина и неразбиращо добре юдейската религиозна традиция и култ. Със сигурност Симон е бил човек с образование, защото виждаме влияния поне на езиково ниво от платоническата традиция. Със сигурност е познавал донякъде и юдаизма, но онова, което е видно от неговата спекулация, е, че той практически не познава в дълбини интепретационната традиция на халаках и учението му не кореспондира със стройната юдейска традиция на Храма.

Може да приемем, че цялото му учение е типичен гностически опит за мистификация и най-интересното е, че той възниква на почвата на юдаизма в доста ранен етап от разгръщането на това движение. Все пак Симон Влъхва едва ли е първият гностик в историята.

[1] Стефанов, 2008, 130.

[2] Вж. Tuzlak, 2002, 416–426.

[3] Jonas, 1958, 105.

[4] Jonas (1958), 104–106.

[5] Вж. Haning, 1998, 119–120.

[6] Стефанов, 2008, 136–137.

Sources

Eusebius, Historia ecclesiastica (PG 20, 9-909).

Hippolytus (1986), Refutatio Omnium Haeresium (6.15), ed. Miroslav Marcovich, Berlin: W. De Gruyter.

Justinus, Apologia prima pro Christianis (PG 6, 327-440).

Secondary Sources

Haning, R. (1998) „Simon Magus in the Petrusakten und dir Theodotianer“, Studia Patristica 31, 112–120.

Jonas, H. (1958) The Gnostic Religion. The Message of the Alien God and the Beginnings of Christianity (Boston: Beacon Press).

Tuzlak, A. (2002) „The Magician and the Heretic: The Case of Simon Magus“ – in: P. Mirecki & M. Meyer, Magic and Ritual in teh Ancient World (Leiden).