Манихейство

Манихейство

Светослав Риболов

 

Софийски университет "Св. Климент Охридски"              DOI                                                   
Богословски факултет 20 юни 2020
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. основна статия

 

Резюме: Мани е персиоц, поден в началото на III в. Ектабана в семейство на аристократи. От млад има харизматични способности. В духа на разгръщащото се гностическо движение той организира своя общност, но за разлика от останалите гностици Мани се старае за формира своя църква по образеца на християнската. Особено вдъхновен е от дейността на ап. Павел. Манихеите познават християнските писания, но имат особен афинитет към апокрифните и низови съчинения от тази традиция. Митологията на манихейството съчетава редица персонажи от библейската традиция с традиционни персийски богжества и представя историята на света като колосална битка между добро и зло във вселената. Първочовекът Адам е отвлечен в прецеса на тази битка от Царя на мрака, а Отец на светлината предприема поход за неговот спасение. В този подох са организирани колосално много митологични същества във вселената. Изкуплението е изпращане за призив към Адам за събуждане на отровената му душа, която с помощта на отрова и замъгляване е задържана в тукашното. Така осведомяването за истинското състояние, в което Първочовекът се намира, е гаранция за неговата съпротива. От наличните извори не става ясна окончателната есхатология на манихейството.

Ключови думи: гностицизъм, ранно християнство, късна античност, религия, дуализъм, мистицизъм, манихейство

Мани е роден през 216 г. в Ектабана (дн. Хамадан) в Персия в семейството на харизматичен учител в сектата на елкезаитите – баща му Патек и майка му Маис вероятно са били аристократи. Още в ранна пубертетна възраст преживява видение, а през 240 г. се отправя на първото си мисиеноско пътуване в Селевкия-Ктезифон. Успява до отиде със свои ученици до Индия, на обиколи Персия и да изпрати мисионери в Сирия, Египет и Китай. Въпреки първоначалното добро отношение на властите в Персия към новото учение, при шах Вахрам I сектата му е преследвана и в крайна сметка е зверски екзекутиран през 277 г. (има и алтернативен разказ за нещастен случай)[1]. Движението му е в гонения и е унищожено в Персия някъде през V в. Може да се предполага, че причината за жестоките гонения против последователите на Мани са техните социални възгледи, които са предвиждали социална уравновиловка на идеологическата база, че този свят лежи в „зло“[2].

От ранни години Мани е познавал Четириевангелието и Павловия корпус пославия. От находките в китайски Тюркестан, в Тюрфан, е видно, че манихеите са ползвали съгласуваното Четириевангелие на Тациан – „Диатесарон“, което иначе е отречено доста рано от Църквата, тъй като реинтепретира апостолската проповед, стараейки се да я съгласува по принципи, които тя не приема. Също така в контингента на манихейските книги виждаме и откровения, приписвани на прор. Елказай, различни апокрифни видения и откровения на Адам, Енох, Син и Ной, разпространявани в онова време като част от юдеохристиянската традиция, но с много периферен характер. Мани познава и Евангелието на Тома, като оттук доста автори приемат, че все пак манихейството е силно повлияно от низова християнска традиция[3]. Според манихейската Книга на тайните Мани е зачитал редица халдейски пророци като Зороастър, Зостриан, Алоген, Месос и Никотей. Може да се отчете и известно елинистическо влияние върху мисълта му на основата на елинистически културни остатъци във възстановената Персийка империя[4]. Повечето си съчинения Мани пише на сирийски език – най-популярният език в онази епоха в района на Близкия Изток, но съчиненията му биват превеждани и на персийски (пехлеви), за да бъдат достъпни за неговите сънародници. Също така, той е бил визионер в книжовно отношение, тъй като реформира персийската азбука и предлага по-оперативен неин вариант[5].

Най-ранното съчинение на Мани е „Шабухраган“ и е написано на персийски (пехлеви). Части от него са открити в Тюрфан и от по-късни арабски автори. От християнската традиция тук той ползва широко Новия Завет и Откровение на Енох. Съчинението и изпълнено с пророчества, отнасящи се до кризисни исторически събития. Есхатологическата визия на Мани тук е разкрита като ера на „велика война“, засягаща всяко ниво на битието. Тази криза отваря перспективата за навлизане в света на месианската епоха – завръщането на Син Човечески, наречен от Мани „Бог на света на мъдростта“[6]. Персиецът често го нарича Иисус Светлината (самото име на манихейския идеолог на персийски е свързано със символиката на светлината).

Други негови съчинения са извести по заглавие и с малки откъси: „Велико евангелие“, „Същровище на живота“, Прагматия“, „Книга на гигантите“ и „Ардаханг“[7].

Мнихейската митология има силна космологична предпоставка. Тя е базирана върху ясен дуализъм между две изначални природи – зобра и зла. Добрата обитава земята на светлината и се нарича Отец на величието. Извън него се намират петте му обиталища – разум, знание, мисъл, разсъдък и съзнание. Злото, или злата природа, разностойна на първата, обитава земята на мрака в петте й отделни свята: свят на дима, на огъня, вятъра, водата и мрака[8]. Историята на света, на цялото битие, представлява колосално движение от първоначална война на Царя мрака против Отца на величието, в която следват обрати и чиято централна колизия е поражението на Първочовека, пленен от архонтите на този свят. За да се противопостави Отец на светлината създава три твари – Великия дух (Премъдростта), от който произхожда „Майката на живите“. Тя поражда Първочовека, съставен от пет елемента, описани като негови одежди – вятър, вода, огън, светлина. Общото за тях е едно – „живата душа“. Именно тук Първочовекът е пленен, като оставя в света душата си[9]. Отговорът на Отца на величието е да изпрати Иисус на блясъка в този свят, за да изтръгне Първочовека Адам от вчепенението му, подобно на интоксикация, вляна му от архонтите на този свят – зли духове, подвастни на Царя на мрака[10]. За да го избави Отец на светлината създава „любимата на светлите същества“, „великия строител“ и „живия дух“. Те от своя страна също имат пет синове – богове. Живият дух отправя призив към пленения Адам. Синовете на Живия дух напхадат и убиват архонитет на този свят, като от разкъсаните им тела създават звездите, небето и земята. За да бъдат измъкнати частиците светлина, души на всички хора, от тукашното бива ангажирана цялата вселена, това е огромна войска от божествени същества, водени от Третия пратеник и Бог на царството на светлината. Той живее в слънцета. Тук Мани намесва и образите на зодиака, които всичките репрезентират митологични същества, участващи в тази световна битка[11].

Сотириологичният призив на Мани е, че с помощта на познанието (гносис) трябва да се подбуди човешката душа за изкупление от тукашното. Осведомяването за окаяното й състояние дава стимул тя да бъде избавена от него. Тя обаче не е способна сама по себе си да го направи и е нужен вселенски процес на изкупление, увлечен в колосална световна битка между добро и зло, в който този процес да бъде извършен по отношение на Първочовека Адам и съответно по отношение цялото човечество. През времената този призив е бил отправян от предтечи на Мани – Ной, Енох, Сим, Авраам, Буда, Аврент, Зороастър, Иисус и разибира се ап. Павел. Мани е последният апостол, който провъзгласява осъществяването на всички религии в историята. В науката до днес остава отворен въпросът за манийската есхотология, тъй като от запазените откъси от съчинения на Мани негови последователи нямаме систематично учение по темата. Автори като Вардесан и Теодор бар Конай, като известни последователи на манихейството, също не ни дават подробни данни.

Онова, което остава като особеност на манихейството, е стремежът, за разлика от останалите гностически общности, да се създаде нещо като организирана църква с йерархия, свещенство, култ, служители със социални функции. Разгърната митология на манихейството отговаря на особена теологична спекулация, подражаваща донякъде на някои принципи в християнството, но стои далеч на Изток, ползвайки се от митологичната база на персийските традиционни религиозни вярвания. Тук виждаме порсонажи като Хормуз, Ахриман и Митра, съчетани с персонажи от библейски текстове и други религиозни традиции. Манихейството има особено силно значение за религиозните развития в Мала Азия и Балканите, тъй като негови наследници като Павликяните успяват през средновековието да смущават мира във Византия, а богомилите, отново носещи силно манихейско наследство, се разпростират като масова ерес на Балканите и осъществяват мисии дори в западна Европа[12].

 

[1] Стефанов (2008), 197–198.

[2] Вж. Pettipiece (2005), 247–260.

[3] Вж. Ehrman (2003), 80 ff.

[4] Tardieu (1997), 40–42.

[5] Ibid.

[6] Вж. Sundermann (1988), 226–227.

[7] Стефанов (2008), 210.

[8] Tardieu (1997), 83.

[9] Стефанов (2008), 221–222.

[10] Tardieu (1997), 84–85.

[11] Стефанов (2008), 222–223.

[12] Вж. Оболенски (1998), 13–33; 192–199.

 

Използвана литература

Оболенски, Д. (1998) Богомилите. Студия върху балканското новоманихейство, прев. Св. Риболов (София: Златорог) / Obolensky, D. The Bogomils. A Study in Balkan Neo-Manichaeism (Cambridge, 1948).

Стефанов, Павел. (2008) Ялдаваот. Итория и учение на гностическата религия (София: Омофор) / Stefanov, P. (2008) Yaldavoat. Istoria i uchenie na gnosticheskata religia (Sofia: Omofor)

Ehrman, B. (2003) Lost Christianities. The Battles for Scripture and the Faiths We Never Knew (Oxford University Press).

Pettipiece, T. (2005), “A Church to Surpass All Churches: Manichaeism as a Test Case for the Theory of Reception”, Laval théologique et philosophie 61/2, 247–260.

Sundermann, W. (1988), “La passion de Mani – calendier liturgique ou événment historique?” – in Ph. Ginoux, La Commémoration. Colloque du centenaire de la section des sciences religieuses de l’École Pratique des Hautes Études (Louvain-Paris: Peeters), 225–231.

Tardieu, M. (1997) Le manichéisme (Paris: Press Universitaires de France).


Печат