Авксенций, епископ на Дуросторум

Златомира Герджикова

Резюме: Авксенций е епископ на Дуросторум от IV в. Възпитаник и съратник на готския епископ Вулфила, принуден да напусне катедрата си и Балканите през 383 г., Авксенций се установява в Медиолан и оглавява арианската общност в града.

Ключови думи: Авксенций, Дуросторум, Медиолан, Вулфила 

Авксенций от Дуросторум е един от малкото епископи от Балканите, от които имаме запазени текстове – неговият панегерик за Вулфила, епископът на готите[1]. Въпреки това знаем твърде малко за живота и делото му и повечето информация е несигурна или резултат от предположения. В историографията се е утвърдило мнението, че Авксенций от Дуросторум е същият Авксенция, ариански епископ в Медиолан, с когото Амбросий Медиолански е трябвало да се срещне на дебат пред императора[2]. Въпреки че нямаме конкретни сведения, които да ни позволят категорично да кажем, че става въпрос за един и същи Авксенций, в настоящата статия ще представим цялата налична информация.

Текстът на Авксенций за Вулфила достига до нас като част от компилацията на арианския епископ от V в. Максимин, т.нар. Dissertatio Maximini (Dissertatio Maximini contra Ambrosium)[3]. Dissertatio Maximini е компилация от различни документи, които включват тестове на привърженици на никейската догма – de Trinitate; Contra Aucentium; De synodis; De fide I-II; протоколите от събора в Аквилея от 381 г., както и съчинения на арианските епископи – Паладий от Рациария и Авксенций от Дуросторум. Компилацията е важна най-вече заради схолиите и коментарите, които са запазени.

Според Лийбешуц Максимин включва панегерика на Авксенций в компилацията си единствено, за да покаже символа на вярата на Вулфила, както и богословската му близост с Паладий от Рациария и Секундиан от Сингидунум, осъдени на събора в Аквилея през 381 г.[4] Последните също присъстват на събора в Константинопол през 383 г.[5]

Авксенций е ръкоположен за епископ на Дуросторум ок. 374 г. (Diss. Max. 24) Не разполагаме с информация за времето му като епископ на дунавския град, знаем само, че като ученик на Вулфила е последовател на доктрината, приета на събора в Римини. От текста на Авксенций научаваме единствено, че той е ученик на Вулфила от ранна детска възраст и през 383 г. го придружава до Константинопол, където последният умира на 83 годишна възраст. Останалата част от свидетелството за епископа на готите не съдържа лична информация, а представя догматичните вярвания на двамата епископи[6] и е вид възхвала за делото на Вулфила.

Според сведенията на самият Авксенций той е последовател на късните homoean-ци, каквито били самият Вулфила, Паладий, епископ на Рациария, и Секундиан, епископ на Сингидунум. Според Авксенций Вулфила вярва, че Бог Отец е съвършеното и абсолютно Съществуване – той е нероден, безначален, безкраен, невидим, неизчислим, несъобщим, неизменяем, възвисен над всички и превъзхожда всички със съвършенството си (Diss. Max. 42-43). За разлика от Бог Отец Бог Син е иманентен свят. Авксенций го определя като Бог Син на Великия Бог, Велик Господар, Велик Владетел, Велико Тайнство, Велика Светлина, Изкупител и Спасител (Diss. Max. 44). „Синът е от Отеца, след Отеца, поради Отеца и за слава на Отеца“. Въпреки това Авксенций отхвърля идеята за разделяне на Бог Отец и приема раждането на Сина кота дело на волята на Бог Отец, докато Никейският символ учи за раждането на Сина от природата, а не по волята на Отеца. В достигналия до нас текст на Авксенций няма изложение относно времето на раждане на Сина, изключително важна част от учението на Арий.

След закона на Теодосий I  от 383 г. (C.Th.  XIV.1.4) Авксенций е принуден да напусне катедрата си и заминава за Медиолан[7]. Именно от там идват свидетелствата за Авксенций, скитският ариански епископ, който оглавява местната арианска общност. Причина за твърдението е свидетелството на самия Амброзий, който в Проповедта си срещу Авксенция за отстъпването на една от базиликите на града за нуждите на арианите го определя като епископ от Скития, който докато е бил там е носел името Меркурий. Амброзий обаче не посочва изрично, че Авксенций е бил епископ на Дуросторум, а само, че е извършил дела, от които се срамува, за да си смени името. Не отрича обаче, че е бил епископ и като такъв е извършил „срамни дела“.

Ако приемем това свидетелство за вярно, то сведенията за епископа на Дуросторум значително ще увеличават (Ambr. Ep. 75A (21A); Ep. 76 (20); Rufinus HE 2.15-16; Soz. HE 7.13; Socr. HE 5.11; Theod. HE 5.17; Paulinus V. Ambr. 12-13). Във връзка с несъстоялия се дебат между двамата епископи на Медиолан до нас са достигнали две писма на Амброзий и проповедта му срещу Авксенций, както и няколко сведения за контекста на конфликта, които намираме в църковните истории, житието на Амброзии и отделни писма и съчинения на епископи.

През 383 г. веднага след смъртта на Вулфила император Теодосий предприема действия за отстраняване на арианските епископи от катедрите им. Като резултат от прилагането на този закон  Авксенций е принуден да напусне катедрата си в Дуросторум и да се установи в Медиолан, където под патронажа на майката на император Валентиниан II, Юстина, арианите имат възможност да съществуват спокойно[8]. Имено престоят му в Медиолан ще го изправи като опонент на Амброзий. Още с пристигането си в града Авксенций се превръща в една от ключовите фигури в тлеещия сблъсък между последователите на арианските и никейските възгледи.

Интересно е свидетелството, че Авксенций проповядва на езичниците в града и се опитва да ги привлече към християнството[9].

Напрегнатите отношения между арианската и никейската общност в Медиолан има не само своята предистория в избора на Амброзий за епископ на мястото на починалия арианки епископ Авксенций, но и в религиозната политика на императорите Валентиниан II и Теодосий I. Докато малолетният Валентиниан следва политиката на майка си Юстина и поддържа арианството, то Теодосий I още през първите години на управлението си предприема поредица от действия за тяхното унищоважаване. В контекста на тази сложна политико-религиозна ситуация, Авксенций се оказва водач на арианската църква в Медиолан и основна надежда за нейното оцеляване под агресивните атаки на Амброзий.

Отношенията между ариани и католици се влошават допълнително когато през 385 г. Валентиниан искат от Амбросий да предостави една от базиликите в града за ползване за арианско богослужение[10]. До този момент арианската общност се е задоволявала с църквата в двора на императора, която явно се оказва недостатъчно. Амброзий отказва.

Сведенията за конфликта през 386 г. черпим основно от две писма на Амброзий и проповедта му срещу Ауксенций. За събитието споменава Паулин от Нола и житието си за Амброзий, както и някои от църковните историци (Ambr. Ep. 75A, 30; Ep, 76, 27; Paulinus, Vita Ambrosii, 12, 13, 20; Augustine, Confessions, 9.7.15; Rufinus, HE, 2.15, 16; Theodoret, HE, 5.13; Socrates, HE, 5.11; Sozomen, HE, 7.13.). Информацията е твърде оскъдна и едностранчива, което поражда и различните интерпретации относно хронологията и топографията на конфликта[11]. Всички изследователи са единодушни единствено относно началото на конфликта – 385 г. Тогава Амброзий е призован да се яви пред консистория на императора където е помолен да предаде една от базиликите за ползване от арианите за техните религиозни нужди. Датировката е направена въз основа на проповедта на Амброзий срещу Авксенций от 386 г., в която се споменава, че случилото се е станало „предишната година“.

Искането за предоставяне на църква на арианската фракция в Медиолан не се случва да първи път през 385 г.

Оттука започват различните версии за случилото се след това. Някои от учените разполагат последвалите събития в период от две години, започвайки със Страстната седмица на 385 г. и по-конкретно – 4 април 385 г. (петък). Дворът се опитал чрез убеждаване и слаб военен натиск да „вземе“ базиликата от католиците, но се отказва на Велики Вторник. В същото време Валентиниан не е в града и не се връща там до края на годината. В началото на следващата година императорът вече завърнал се в Медиолан, по всяка вероятност под влияние на майка си Юстина и подпомогнат от Авксенций[12], издава закон  на 23 януари 386 г. (CTh. XVI.1.4), с който дава право на арианите да извършват богослуженията си и всеки, който им попречи трябва да бъде подведен под отговорност за извършване на углавно престъпление. Според Амброзий именно Авксенций е в основата на издаването на закона от 386 г.  Нямаме достатъчно основания да се съмняваме в предположението на епископа, особено след последвалите събития[13].

Последващото закона действие е покана, отправена от императора, до Амброзий да дискутира евентуалните проблеми, които новият закон ще създаде, с Авксенций. Очакването е четиринадесет годишния император да е съдия на публичната дискусия[14]. Амброзий отказва да участва в подобен фарс (Ambr. Ep. 75 (21)). Действията на императора са добре познати – обсада на базиликата, като този път обсадата продължила няколко дни и нощи. Подкрепен от християнската си общност Амброзий успява да спечели, като императорът се отказва от последващи действия.

Важното за настоящата статия е изборът именно на Авксенций за опонент на Амрозий в публичната дискусия. Подобни „предизвикателства“ са традиционни за римския елит и обикновено в тях се включват добре обучени в изкуството на реториката представители на елита. Образованието и административният опит на Амброзий преди да бъде ръкоположен за епископ са ни добре известни, което ни дава право да поставим Авксенций някъде на неговото ниво на образование.

[1] „Панегерик“ е използван от мене термин, тъй като текстът няма запазено „заглавие“. Някои изследователи го наричат „писмо“, други „възхвала“.

[2] Изказана е и тезата, че това са двама различни епископи. Последната публикация на достигналия до нас ръкопис на Авксенций е публикуван от Грисон (Gryson, 1980, 59), който не приема тезата, че това е епископът на Дуросторум. Грисон приема именно твърдението на Амрозий за промяната на името, като хитра тактика да го злепостави. Нуро също заема страната на Грисон (Nouroy, 1988, 11, бел. 24).

[3] Bammel, 1980, 391–403.

[4] Liebeshcuetz, 2005, За Паладий от Рациария и съборът в Аквилея от 381 г. можете да прочетете повече в статията „Паладий, епископ на Рациария“.

[5] Heather, Matthews, 1991, 136.

[6] Богословската страна на текста на Авксенций е подробно разгледан от Захаров, 2008.

[7] По всяка вероятност това се случва в самия край а 383 г., най-късно 384 г. Liebeschuetz, 2005, 129.

[8] McLynn, 1994, 184.

[9] McLynn ,1994, 187.

[10] Lenox-Conyngham, 1982, 353–363.

[11] Lenox-Conyngham, 1982, 354–360.

[12] Liebeschuetz, 2005, 132.

[13] McLynn, 1994, 187.

[14] Liebeschuetz, 2005, 132.

Извори

Actes du concile d’Aquilée , R. Gryson (ed.) [Sources chrétiennes 267] (Paris, 1980), 330–383.

Ambrose of Milan

Sancti Ambrosi Opera Pars X, Epistulae et Acta Tom. III: Epistularum Liber Decimus, Epistulae extra Collectionem, Gesta Concili Aquileiensis, M. Zelzer (ed.) [Corpus Scriptorum Ecclesiasticorum Latinorum 82.3], (Vienna,1982) 126–40.

De fide ad Gratianum Augustum, O. Faller (ed.) [Corpus Scriptorum Ecclesiasticorum Latinorum 78] (Wien 1962).

Epistulae extra collectionem, M. Zelzer (ed.) [Corpus Scriptorum Ecclesiasticorum Latinorum 82.3] (Wien, 1982), 145–311.

Gesta councilii Aquileiensis, M. Zelzer (ed.) [Corpus Scriptorum Ecclesiasticorum Latinorum 82.3], (Wien, 1982), 313–368.

Sermo contra Auxentium de basilicis tradendis. (PL. 16. Col. 1049–1062)

Dissertatio Maximini contra Ambrosium – Kauffmann, F. (tr.), Aus der Schule de Wulfila, Texte und Untersuchungen zur altegermanidchen Religiousgeschichte. Texte 1 (Strasburg, 1899).

Авксентий Доросторский. „О вере, жизни и кончине Ульфилы“,  (пер. и коммент.) Г. Е. Захарова), Вестник ПСТГУ. Серия II 4 (41) (2011), 105–116

Hilarius Pictaviensis, Collectionea antiariana Parisina, ed. A. Feder, Corpus Scriptorum Ecclesiasticorum Latinorum 65, Wien – Leipzig 1916.

Rufinus, Historia Ecclesiastica (Books 10-11) E. Schwartz, T. Mommsen and F. Winkelmann (eds.) (1999), Eusebius Werke, Band 2: Die Kirchengeschichte, 2nd edn, GCS n.f. 6 (Berlin), 957–1040.

   The Church History of Rufinus of Aquileia, Books 10 and 11, P. R. Amidon (tr.) (Oxford, 1997)

Scolies Ariennes sur le concile d’Aquilée, R. Gryson (ed.) [Sources chrétiennes 267] (Paris, 1980), 237–251.

Sokrates Scholasticus, Historia ecclesiastica, Günther Christian Hansen (ed.), GCS N.F. 1 (Berlin, 1995).

Sozomenos, Historia ecclesiastica, Joseph Bidez and Günther Christian Hansen (eds), GCS 50 (Berlin, 1960);

Ernst Walford (tr.), The ecclesiastical history of Sozomen, comprising a history of the church form A.D. 324 to A.D. 440 (London, 1855).

Theodoret, Historia ecclesiastica, Léon Parmentier and Günther Christian Hansen (eds), Theodoret Kirchengeschichte, GCS N. F. 5, (3rd edn, Berlin, 1998);

Blomfield Jackson (tr.), ‘The Ecclesiastical history, dialogues, and letters of Theodoret’, in Henry Wace and Philip Schaff (eds), Theodoret, Jerome, Gennadius, Rufinus: Historical Writings, NPNF 3 (Oxford 1892, repr. 1995), 33–160.

Използвана литература

Захаров Г.Е. (2008), „Сочинение епископа Авксентия Доросторского «О вере, жизни и кончине Ульфилы» как памятник латинской арианской традиции конца IV века“ – Вестник РГГУ. 12/08 (Кентавр. № 5), 58–80.

Захаров, Г.Е. (2011), „„О вере, жизни и кончине Ульфилы“ Авксентий Доросторский“, – Вестник ПСТГУ 4 (41), 105–116.

Bammel H. (1980), “From the school of Maximinus: the Arian material in Paris M.S. Lat. 8907” – Journal of Theological Studies 21. Pt 2. (1980), 391–403.

Heather P., J. Matthews (eds., tr.) (1991), Goths in the Fourth Century [Translated Texts for Historians 11] (Liverpool University Press).

 Lenox-Conyngham, A. (1982) “The Topography of the Basilica Conflict of A.D. 385/6 in Milan”. – Zeitschrift für Alte Geschichte 31.3, 353–363.

Liebeschuetz J.H.W.G. (ed.) (2005) Political Letters and Speеches, [Translated Texts for Historians 43] (Liverpool), 201–254.

McLynn, N.B. (1994) Ambrose of Milan: Church and Court in a Christian Capital [The Transformation of the Classical Heritage 22] (Berkeley, California).

Nauroy, G. (1988) “Le fouet et le miel: Le combat d'Ambroise en 386 contre l'arianisme milanais',” – Recherches augustiniennes 23, 3–86.

Palanque J.-R. (1933) Saint Ambroise et l'Empire Romain (Paris).

Seeck, О. (1913) Geschichte des Untergangs der antiken Welt, vol. V (Berlin).