Съборът в Константинопол, 360 г.

Златомира Герджикова

Резюме: През 360 г. в Константинопол се провежда малък събор, свикан от император Констанций II и имащ за цел разрешаване на разделянето на източните епископи, станало на проведения година по-рано в Селевкия събор. На събора се разглежда въпроса за богословските трактовки на Акакий и неговите последователи и е приет символ на вярата, който ще се ползва от варварските народи повече от столетие.

Ключови думи: църковен събор, Константинопол, арианство, Балкани, Късна античност

През 359 г. веднага след приключването на паралелния събор в Аримини и Селевкия, император Констанций II свиква събор в Константинопол,  с основна задача да разреши разделянето на епископите на събора в Селевкия. В събора е трябвало да участват представители на източната и на западната църкви. Пристигат около 50 източни епископи и няколко западни, чийто брой не е уточнен.

През януари 360 г. събор с вероятно не повече от 72 епископа се събира в Константинопол (Socr. HE II.41.5-6, Philost HE IV.12, Soz. HE IV.24.1). Участват епископи като Марис от Халкедон и Вулфила, готският епископ (Socr. HE II.41.23; Soz. HE IV.24.1)[1]. Най-много епископи присъстват от Витиния, но доминиращо влияние имат последователите на Акакий.

Съборът приема символ в основата на който е символът от Никея и са отменени всички предишни символи и е забранено приемането на нови такива[2] (Socr. HE II.41.8-17, Theod. HE II.21.3-7). Символите от Римини и  Константинопол (359/360 г.) полагат основите на това, което можем да определим като „арианска църкав“ (Doc. 60. 9; 62. 5) и която няма нищо общо с богословските тълкувания на Арий. Homoian арианството ще се превърне в основна вяра на готите и от тях на повечето германски племена, които ще навлязат на териториите на империята. Като federati те не трябвало да се подчиняват на религиозните закони на империята[3] и продължили да изповядват тази религия повече от 200 години. Homoian остават и на Изток, засвидетелствани при управлението на Юстиниан.

Символът, приет в Константинопол през 360 г. [4], според думите на Гуаткин[5] и Харнак[6] е напълно безличен компромис, на който никой не се позовава и не се връща към него когато става въпрос за богословска трактовка, въпреки че подобно на символа, приет в Аримини една година по-рано, продължава да има политическо влияние[7]. Въпреки че продължаваме да срещаме homoian-и и те да продължават да оказват политическо и богословско влияние, чистата му форма спира да съществува със смъртта на Констанций II. По тази причина съвременниците на Епифаний, съборът в Константинопол през 381 г. и дори историците от V в. не дават има на тази религиозна група. В техните очи това не била конкретна група[8].

В Константинопол е разгледан проблемът с Аетий, който в края на краищата е осъден. Привържениците му получават 6 месеца, през които можели да се дистанцират от него или да бъдат осъдени подобно на него. Това решение води до създаването на самостоятелна homoian църква на Изток. Очевидно е, че homoian не били нито ариани, нито нови-ариани, В резултат на това Констанций успява да създаде единство отново през 360 г., подобно на баща си Константин през 325 г. На 15 февруари той празнува най-накрая освещаването на Света София в Константинопол, чийто строеж бил поставен от Константин. Богословските решения на събора били изпратени чрез съборни писма из цялата империя с искане да бъдат подписани. (Socr. HE II.43.9; Soz. HE IV.26.2) и остават официална вяра на империята за 20 години – до религиозните промени на Теодосий през 380 г. Този homoian период бил нарушен единствено при управлението на Юлиан и Йовиан[9].

 След приемането на символа присъстващите на събора епископи преминават към осъждането на враговете на Акакий. При повечето случаи били налагани дисциплинарни наказания, които включвали и преминаване на епископ от една катедра в друга, което съборът не само извинил, но и сменил Македоний от Константинопол с Евдоксий от Антиохия. Съборът не показал последователност и когато отстранил Елевсий от Кизик и го заменил с Евномий, докато по същото време осъдили учителя на Аеций в ерес (Theod. HE II.28). Съборът отлъчил Василий от Анкира, който се опитал да обърне клира на Сирмиум срещу техния епископ Герминий и изпратил писмо до Африка с молба за помощ от местните епископи  (Hilar. In Const. 26 свидетелства, че африканските епископи изпращат подписано писмо с осъждане на богохулството на Урсакий и Валент). Съборът отлъчил Неонас от Селевкия, Софроний от Зомпеиополис, Кирил от Ерусалим и много други.

Това прочистване било извършено от малък събор, проведен в Константинопол със съгласието на императора (Hilar. In Const. 15.10-12).  Някои от резултатите били неочаквани. Въпреки че епископите в Константинопол определили Мелетий, епископ на Себастеа, да замести Евстатий (Soz. HE IV.26.1), Мелетий бил избран от народа в Антиохия да запълни място, което съборът оставил вакантно когато преместило Евдоксий в Константинопол. След неговия избор, Мелетий показал, че е поддръжник на Никейския символ (Socr. HE II.44, Theod. HE II.31, Soz. HE IV.28). След по-малко от месец бил свален от катедрата и сменен от Евзоний, който от много години бил близък до Арий. Като резултат съществуващата в Антиохия схизма станала още по-сложна.  Вече имало три „църкви на Антиохия“.

Homoean символ, провъзгласен в Константинопол през януари 360 г., имал дълъг живот като „ариански символ“ на северните варвари, дори след като завладяват римската империя през  V в. Констанций задържал 400 западни епископи в Аримини за половин година докато не подписали символа, който искал да им наложи[10].

[1] Schäferdiek, 2014, 47.

[2] Barnes, 1993, 148; Kelly, 1972, 293–295. Символът е предаден от Атанасий през Сократ и Теодорет.

[3] Wolfram, 2009, 138–145.

[4] Athanasius., de Syn. 30, 2–10 и Sokrates, HE 2.41, 8–16: (1) Πιστεύομεν εἰς ἕνα θεὸν πατέρα παντοκράτορα, ἐξ οὗ τὰ πάντα, (2) καὶ εἰς τὸν μονογενῆ υἱὸν τοῦ Θεοῦ τὸν πρὸ πάντων αἰώνων καὶ πρὸ πάσης ἀρχῆς γεννηθέντα ἐκ τοῦ Θεοῦ, δι’ οὗ τὰ πάντα ἐγένετο, τὰ ὁρατὰ καὶ τὰ ἀόρατα, γεννηθέντα δὲ μονογενῆ, μόνον ἐκ μόνου τοῦ πατρός, Θεὸν ἐκ Θεοῦ, ὅμοιον τῷ γεννήσαντι αὐτὸν πατρὶ κατὰ τὰς γραφάς, οὗ τὴν γέννησιν οὐδεὶς οἶδεν εἰ μὴ μόνος ὁ γεννήσας αὐτὸν πατήρ. (3) τοῦτον οἴδαμεν μονογενῆ Θεοῦ υἱὸν πέμποντος τοῦ πατρὸς παραγεγενῆσθαι ἐκ τῶν οὐρανῶν, ὡς γέγραπται, ἐπὶ καταλύσει τῆς ἁμαρτίας καὶ τοῦ θανάτου, καὶ γεννηθέντα ἐκ πνεύματος ἁγίου καὶ Μαρίας τῆς παρθένου τὸ κατὰ σάρκα, ὡς γέγραπται, καὶ ἀναστραφέντα μετὰ τῶν μαθητῶν καὶ πάσης τῆς οἰκονομίας πληρωθείσης κατὰ τὴν πατρικὴν βούλησιν σταυρωθέντα καὶ ἀποθανόντα καὶ ταφέντα καὶ εἰς τὰ καταχθόνια κατεληλυθέναι, ὅντινα καὶ αὐτὸς ὁ ᾅδης ἔπτηξεν, ὅστις καὶ ἀνέστη ἀπὸ τῶν νεκρῶν τῇ τρίτῃ ἡμέρᾳ καὶ διέτριψεν μετὰ τῶν μαθητῶν καὶ πληρωθεισῶν τεσσαράκοντα ἡμερῶν ἀνελήφθη εἰς τοὺς οὐρανοὺς καὶ καθέζεται ἐν δεξιᾷ τοῦ πατρός, ἐλευσόμενος ἐν τῇ ἐσχάτῃ ἡμέρᾳ τῆς ἀναστάσεως ἐν τῇ πατρικῇ δόξῃ, ἵνα ἀποδώσῃ ἑκάστῳ κατὰ τὰ ἔργα αὐτοῦ. (4) [Πιστεύομεν] καὶ εἰς τὸ ἅγιον πνεῦμα, ὅπερ αὐτὸς ὁ μονογενὴς τοῦ Θεοῦ υἱὸς ὁ Χριστός, ὁ κύριος καὶ ὁ Θεὸς ἡμῶν, ἐπηγγείλατο πέμπειν τῷ γένει τῶν ἀνθρώπων παράκλητον, καθάπερ γέγραπται, τὸ πνεῦμα τῆς ἀληθείας, ὅπερ αὐτὸς ἔπεμψεν, ὅτε ἀνῆλθεν εἰς τοὺς οὐρανούς. (5) Τὸ δὲ ὄνομα τῆς οὐσίας, ὅπερ ἁπλούστερον ὑπὸ τῶν πατέρων ἐνετέθη, ἀγνοούμενον δὲ τοῖς λαοῖς σκάνδαλον ἔφερεν, διότι μηδὲ αἱ γραφαὶ τοῦτο περιέχουσιν, ἤρεσε περιαιρεθῆναι καὶ παντελῶς μηδεμίαν μνήμην τοῦ λοιποῦ τούτου γίνεσθαι, ἐπειδήπερ καὶ αἱ θεῖαι γραφαὶ οὐδαμῶς ἐμνημόνευσαν περὶ οὐσίας πατρὸς καὶ υἱοῦ. Καὶ γὰρ οὐκ ὀφείλει ὑπόστασις περὶ πατρὸς καὶ υἱοῦ καὶ ἁγίου πνεύματος ὀνομάζεσθαι. ὅμοιον δὲ λέγομεν τῷ πατρὶ τὸν υἱόν, ὡς λέγουσιν αἱ θεῖαι γραφαὶ καὶ διδάσκουσιν. (6) πᾶσαι δὲ αἱ αἱρέσεις, αἵ τε ἤδη πρότερον κατεκρίθησαν καὶ αἵτινες ἐὰν καινότεραι γένωνται, ἐναντίαι τυγχάνουσαι τῆς ἐκτεθείσης ταύτης φραφῆς, ἀνάθεμα ἔστωσαν.

[5] Gwatkin, 1900, 168.

[6] Harnack, 1898, IV.80.

[7] Heil, 2014, 95.

[8] Gwatkin, 1900, 168; Harnak, 1894, IV.80.

[9] Heil, 2014, 98.

[10] Barnes, 1993, 149.

Извори

Athanasius de Synodis Hans-Georg Opitz (ed.), Urkunden zur Geschichte des arianischen Streites 318–328, Athanasius Werke III 1, 1–2 (Berlin and Leipzig, 1934–35)

Hilary of Poitiers, Liber In Constantium, A. Rocher (ed.) Hilaire de Poitiers: Contre Constance, [Sources chrétiennes 334] (Paris, 1987).

Lionel R. Wickham (ed. and tr.), Hilary of Poitiers. Conflicts of Conscience and Law in the fourth-century Church, TTH 25 (Liverpool, 1997).

Philostorgius, Historia ecclesiastica (Kirchengeschichte), Joseph Bidez and Felix Winkelmann (eds), GCS 21, (3rd edn, Berlin, 1981);

Philip R. Amidon (tr.), Philostorgius Church history. translated with an introduction and notes, Writings from the Greco-Roman world 23 (Leiden, 2007)

Sokrates Scholasticus, Historia ecclesiastica, Günther Christian Hansen (ed.), GCS N.F. 1 (Berlin, 1995).

Sozomenos, Historia ecclesiastica, Joseph Bidez and Günther Christian Hansen (eds), GCS 50 (Berlin, 1960);

Ernst Walford (tr.), The ecclesiastical history of Sozomen, comprising a history of the church form A.D. 324 to A.D. 440 (London, 1855).

Theodoret, Historia ecclesiastica, Léon Parmentier and Günther Christian Hansen (eds), Theodoret Kirchengeschichte, GCS N. F. 5, (3rd edn, Berlin, 1998);

Blomfield Jackson (tr.), ‘The Ecclesiastical history, dialogues, and letters of Theodoret’, in Henry Wace and Philip Schaff (eds), Theodoret, Jerome, Gennadius, Rufinus: Historical Writings, NPNF 3 (Oxford 1892, repr. 1995), 33–160.

Използвана литература

Barnes, T.D. (1993) Athanasius and Constantius: Theology and Politics in the Constantinian Empire (Cambridge, MA and London: Harvard University Press).

Berndt, G., R. Steinacher (eds.) (2014) Arianism: Roman Heresy and Barbarian Creed (Ashgate).

Gwatkin H.M. (1900) Studies of Arianism, Chiefly referring to the character and chronology of the reaction which followed the Council of Nicaea (Cambridge).

Harnack, A.  (1898) History of Dogma, tr. Neil Buchanan, vol. 4 (London).

Heil, U. (2014) “The Homoians,” – In: Berndt, G., R. Steinacher (eds.) Arianism: Roman Heresy and Barbarian Creed (Ashgate, 2014), 85–116.

Kelly, J.N.D. (1972) Early Christian Creeds (London: Longman).

Schäferdiek, K. (2014) “Ulfila and the so-called “Gothic” Arianism – English Summery” – In: G.M. Berndt, R. Steinacher (eds.) Araianism: Roman Heresy and Barbarian Creed (London&New York: Routledge)

[1] Schäferdiek, 2014, 47.

[2] Barnes, 1993, 148; Kelly, 1972, 293–295. Символът е предаден от Атанасий през Сократ и Теодорет.

[3] Wolfram, 2009, 138–145.

[4] Gwatkin, 1900, 168.

[5] Harnack, 1898, IV.80.

[6] Heil, 2014, 95.

[7] Gwatkin, 1900, 168; Harnak, 1894, IV.80.

[8] Athanasius., de Syn. 30, 2–10 и Sokrates, HE 2.41, 8–16: (1) Πιστεύομεν εἰς ἕνα θεὸν πατέρα παντοκράτορα, ἐξ οὗ τὰ πάντα, (2) καὶ εἰς τὸν μονογενῆ υἱὸν τοῦ Θεοῦ τὸν πρὸ πάντων αἰώνων καὶ πρὸ πάσης ἀρχῆς γεννηθέντα ἐκ τοῦ Θεοῦ, δι’ οὗ τὰ πάντα ἐγένετο, τὰ ὁρατὰ καὶ τὰ ἀόρατα, γεννηθέντα δὲ μονογενῆ, μόνον ἐκ μόνου τοῦ πατρός, Θεὸν ἐκ Θεοῦ, ὅμοιον τῷ γεννήσαντι αὐτὸν πατρὶ κατὰ τὰς γραφάς, οὗ τὴν γέννησιν οὐδεὶς οἶδεν εἰ μὴ μόνος ὁ γεννήσας αὐτὸν πατήρ. (3) τοῦτον οἴδαμεν μονογενῆ Θεοῦ υἱὸν πέμποντος τοῦ πατρὸς παραγεγενῆσθαι ἐκ τῶν οὐρανῶν, ὡς γέγραπται, ἐπὶ καταλύσει τῆς ἁμαρτίας καὶ τοῦ θανάτου, καὶ γεννηθέντα ἐκ πνεύματος ἁγίου καὶ Μαρίας τῆς παρθένου τὸ κατὰ σάρκα, ὡς γέγραπται, καὶ ἀναστραφέντα μετὰ τῶν μαθητῶν καὶ πάσης τῆς οἰκονομίας πληρωθείσης κατὰ τὴν πατρικὴν βούλησιν σταυρωθέντα καὶ ἀποθανόντα καὶ ταφέντα καὶ εἰς τὰ καταχθόνια κατεληλυθέναι, ὅντινα καὶ αὐτὸς ὁ ᾅδης ἔπτηξεν, ὅστις καὶ ἀνέστη ἀπὸ τῶν νεκρῶν τῇ τρίτῃ ἡμέρᾳ καὶ διέτριψεν μετὰ τῶν μαθητῶν καὶ πληρωθεισῶν τεσσαράκοντα ἡμερῶν ἀνελήφθη εἰς τοὺς οὐρανοὺς καὶ καθέζεται ἐν δεξιᾷ τοῦ πατρός, ἐλευσόμενος ἐν τῇ ἐσχάτῃ ἡμέρᾳ τῆς ἀναστάσεως ἐν τῇ πατρικῇ δόξῃ, ἵνα ἀποδώσῃ ἑκάστῳ κατὰ τὰ ἔργα αὐτοῦ. (4) [Πιστεύομεν] καὶ εἰς τὸ ἅγιον πνεῦμα, ὅπερ αὐτὸς ὁ μονογενὴς τοῦ Θεοῦ υἱὸς ὁ Χριστός, ὁ κύριος καὶ ὁ Θεὸς ἡμῶν, ἐπηγγείλατο πέμπειν τῷ γένει τῶν ἀνθρώπων παράκλητον, καθάπερ γέγραπται, τὸ πνεῦμα τῆς ἀληθείας, ὅπερ αὐτὸς ἔπεμψεν, ὅτε ἀνῆλθεν εἰς τοὺς οὐρανούς. (5) Τὸ δὲ ὄνομα τῆς οὐσίας, ὅπερ ἁπλούστερον ὑπὸ τῶν πατέρων ἐνετέθη, ἀγνοούμενον δὲ τοῖς λαοῖς σκάνδαλον ἔφερεν, διότι μηδὲ αἱ γραφαὶ τοῦτο περιέχουσιν, ἤρεσε περιαιρεθῆναι καὶ παντελῶς μηδεμίαν μνήμην τοῦ λοιποῦ τούτου γίνεσθαι, ἐπειδήπερ καὶ αἱ θεῖαι γραφαὶ οὐδαμῶς ἐμνημόνευσαν περὶ οὐσίας πατρὸς καὶ υἱοῦ. Καὶ γὰρ οὐκ ὀφείλει ὑπόστασις περὶ πατρὸς καὶ υἱοῦ καὶ ἁγίου πνεύματος ὀνομάζεσθαι. ὅμοιον δὲ λέγομεν τῷ πατρὶ τὸν υἱόν, ὡς λέγουσιν αἱ θεῖαι γραφαὶ καὶ διδάσκουσιν. (6) πᾶσαι δὲ αἱ αἱρέσεις, αἵ τε ἤδη πρότερον κατεκρίθησαν καὶ αἵτινες ἐὰν καινότεραι γένωνται, ἐναντίαι τυγχάνουσαι τῆς ἐκτεθείσης ταύτης φραφῆς, ἀνάθεμα ἔστωσαν.

[9] Heil, 2014, 98.

[10] Barnes, 1993, 149.

Sources

Athanasius de Synodis Hans-Georg Opitz (ed.), Urkunden zur Geschichte des arianischen Streites 318–328, Athanasius Werke III 1, 1–2 (Berlin and Leipzig, 1934–35)

Hilary of Poitiers, Liber In Constantium, A. Rocher (ed.) Hilaire de Poitiers: Contre Constance, [Sources chrétiennes 334] (Paris, 1987).

Lionel R. Wickham (ed. and tr.), Hilary of Poitiers. Conflicts of Conscience and Law in the fourth-century Church, TTH 25 (Liverpool, 1997).

Philostorgius, Historia ecclesiastica (Kirchengeschichte), Joseph Bidez and Felix Winkelmann (eds), GCS 21, (3rd edn, Berlin, 1981);

Philip R. Amidon (tr.), Philostorgius Church history. translated with an introduction and notes, Writings from the Greco-Roman world 23 (Leiden, 2007)

Sokrates Scholasticus, Historia ecclesiastica, Günther Christian Hansen (ed.), GCS N.F. 1 (Berlin, 1995).

Sozomenos, Historia ecclesiastica, Joseph Bidez and Günther Christian Hansen (eds), GCS 50 (Berlin, 1960);

Ernst Walford (tr.), The ecclesiastical history of Sozomen, comprising a history of the church form A.D. 324 to A.D. 440 (London, 1855).

Theodoret, Historia ecclesiastica, Léon Parmentier and Günther Christian Hansen (eds), Theodoret Kirchengeschichte, GCS N. F. 5, (3rd edn, Berlin, 1998);

Blomfield Jackson (tr.), ‘The Ecclesiastical history, dialogues, and letters of Theodoret’, in Henry Wace and Philip Schaff (eds), Theodoret, Jerome, Gennadius, Rufinus: Historical Writings, NPNF 3 (Oxford 1892, repr. 1995), 33–160.

Secondary Sources

Barnes, T.D. (1993) Athanasius and Constantius: Theology and Politics in the Constantinian Empire (Cambridge, MA and London: Harvard University Press).

Berndt, G., R. Steinacher (eds.) (2014) Arianism: Roman Heresy and Barbarian Creed (Ashgate).

Gwatkin H.M. (1900) Studies of Arianism, Chiefly referring to the character and chronology of the reaction which followed the Council of Nicaea (Cambridge).

Harnack, A.  (1898) History of Dogma, tr. Neil Buchanan, vol. 4 (London).

Heil, U. (2014) “The Homoians,” – In: Berndt, G., R. Steinacher (eds.) Arianism: Roman Heresy and Barbarian Creed (Ashgate, 2014), 85–116.

Kelly, J.N.D. (1972) Early Christian Creeds (London: Longman).

Schäferdiek, K. (2014) “Ulfila and the so-called “Gothic” Arianism – English Summery” – In: G.M. Berndt, R. Steinacher (eds.) Araianism: Roman Heresy and Barbarian Creed (London&New York: Routledge)