Езическата религия в Долнодунавските провинции през късноримската епоха

Софийски университет "Св. Климент Охридски"	DOI
Катедра "Археология"
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.	основна статия

  

Резюме:  В статията е направен преглед на данните за езическите култове, почитани в долнодунавските римски провинции през късноримската епоха (284–395 г.). В началото на управлението на Диоклециан със стабилизирането на военната и политическата обстановка настъпва и известно възраждане на античната вотивна традиция за издигане на олтари и статуи на божествата. Броят на известните към момента паметници обаче е значително по-малък в сравнение с този от периода преди средата на III в. И през късноримската епоха най-популярното божество остава върховният римски бог Юпитер. За разлика от времето на Принципата обаче той не е обичайният реципиент на молитви за добруването и сигурността на управляващите владетели. Тази роля при Диоклециан изпълняват Майката на боговете и богът-слънце Сол Инвиктус, както и засвидетелстваният само веднъж бог Юпитер Олбиополитан. Нов импулс получава култът към Либер Патер/ Дионис, почитан от примипилариите след изпълнение на възложените им задачи по изхранване на армията. Те издигат статуи на божеството в легионните лагери Ескус и Нове. Най-късният сигурно датиран паметник, посветен на езическо божество от висш имперски служител, в случая командир на гарнизона на Малка Скития, е от края на управлението на Лициний. След установяването на едноличната власт на Константин през 324 г. тези държавни функционери престават да почитат езическите божества, а около средата на века традицията е изоставена и от по-низшите в йерархията чинове като примипилариите.

Ключови думи: езичество, Долен Дунав, Юпитер, Либер Патер, Майката на боговете, Сол

 

Характеризирането на римската религия най-общо казано от III в. сл. Хр. не е лесна задача и значително надхвърля рамките на настоящето изследване. Затова тук ще се огранича само до някои съвсем кратки бележки, които да дадат фона на развитието ѝ в началото на Късната античност.

Дълго време периодът на Принципата е разглеждан като време на упадък на традиционната римска религия. Всъщност този упадък започва още от късната република и опитите на Август да възроди древните обичаи и религиозни практики остават без особени резултати. Характерните черти на римската религия от времето на империята са от една страна императорският култ, имащ чисто политически характер, и от друга широкото разпространение на различни източни култове като тези към Изида, Сарапис, Майката на боговете, Долихен, Митра, а впоследствие и на християнството. Традиционните богове остават на заден план, а почитането им, особено на върховния бог Юпитер Всеблаг и Всемогъщ, е чисто формално и най-вече израз на лоялност и верноподанически чувства към Рим и императора. Особено ясни тези тенденции стават по времето на Северите и след това, когато източните култове получават важно място и в държавната религия. Самият император Септимий Север оформя брадата си така, че да наподобява тази на египетския бог Сарапис, а малко по-късно Елагабал въвежда в Рим култа към сирийския бог на слънцето и дори го поставя на първо място в официалния пантеон на империята^[1].

Тези виждания за римската религия от времето на Империята доминират в историографията до 70-те години на ХХ в. Едва тогава е обърнато повече внимание на изворите от римските провинции, които представят различна картина, особено за периода II – първата половина на III в. Статистическият анализ на латинските надписи от западните римски провинции показва, че традиционните римски божества като Херкулес, Марс, Фортуна, Меркурий, Силван са много по-популярни от източните култове. Навсякъде с изключение на Северна Африка най-многобройни са паметниците на Юпитер, което противоречи на схващането, че почитането на върховния римски бог се свежда до изпразнени от смисъл церемонии^[2]. Водещата роля на египетските божества в религиозната пропаганда на Северите също се оказва надценена. Напоследък се налага мнението, че в портретите си Септимий Север по-скоро търси прилика с римския Юпитер, а не с египетския Сарапис, докато случаят с Елагабал е един кратък период в историята на римската религия, който остава без съществени последици за развитието ѝ.

Религиозната пропаганда на императорите през III в. е проследима най-вече чрез сечените от тях монети. В реверсните изображения от периода 193–284 г. преобладават персонификациите на различни добродетели и качества, присъщи на владетелите и демонстриращи просперитета и благоденствието на империята, но най-вече войнската доблест. Образите на боговете заемат второ място и сред тях безспорно доминират традиционните държавни богове на Рим, макар че самият Юпитер не е най-често представяният върху монетите бог^[3]. В редица монетни типове Септимий Север и синовете му са чествани като restitutor urbis^[4], което според Геза Алфьолди трябва да бъде разбирано не просто като възстановяване на отделни сгради, най-вече на храмове в Рим, а и като възстановяване на традиционната връзка с римските богове, на религията като цяло^[5]. От времето на Александър Север насетне особено популярен върху монетите и надписите става слоганът restitutor orbis, който също включва и смисъл на религиозно възраждане^[6]. От средата на III в. все по-важно място върху монетите заема и върховният римски бог Юпитер^[7]. При Галиен е възродена темата за божествената инвеститура на владетелите. Изображенията на Юпитер поднасящ глобус на императора целят да покажат божествения произход на властта и така да се потърси легитимация извън армията. Мотивът е широко използван в монетосеченето на императорите след Галиен чак до налагането на самостоятелната власт на Константин^[8].

Едно от малкото нововъведения през втората половина на III в., които имат по-дълготрайно влияние върху римската религия както в самия град Рим, така и в провинциите, е извеждането на бога на слънцето Сол на една от водещите позиции в официалния пантеон по времето на Аврелиан. Всъщност в първите няколко години от управлението си Аврелиан пропагандира произхода на властта си от върховния бог Юпитер и едва през втората половина, след победите на изток, Сол заема водещо място. Именно на Непобедимото Слънце, Sol Invictus, императорът приписва победоносните си походи и възможността да обедини империята. Върху монетите образът на слънчевия бог се появява през лятото на 273 г. и става доминиращ тип до края на управлението на Аврелиан^[9]. В няколко монетни типа на Кизик и Сердика дори Сол е този, който поднася глобус на императора^[10]. В столицата Рим е издигнат нов величествен храм, създадена е нова жреческа колегия (pontifices dei Solis) и са организирани игри в чест на Сол (agon Solis)^[11]. Популярността му върху монетите се запазва и при следващите императори^[12].

В основата на религиозната пропаганда на императорите от III в. е традиционализмът. Посланието, предавано чрез различни средства – надписи, монетни изображения и други, е ясно: древната римската религия трябва да бъде опазена и възродена, за да бъде възстановена самата империя. Този традиционализъм е особено характерен за римските провинции по Рейн и Дунав, от където произхождат не малко от императорите от втората половина на века^[13].

Религиозната пропаганда на Диоклециан и колегите му се вписва в заложените от предшествениците им рамки и е логично продължение на консервативната политика в областта на религията. Върху монетите са представяни само традиционни римски богове като Юпитер, Херкулес, Марс, както и получилият важна роля при Аврелиан Сол. Различните персонификации, изключително популярни в предходния период, са сведени до Гения на римския народ, Виртус, Провиденция, Салус, Пакс, Монета и други, но само Геният на римския народ се среща сравнително често. И ако в периода 193–284 г. изображенията на божествата заемат по-малко от една четвърт от монетните типове^[14], то по време на Тетрархията безспорно доминират типовете с Юпитер Консерватор, Херкулес, Сол Инвиктус, Марс Виктор или Пацифер. 

Диоклециан, както и повечето от предшествениците му, се възкачва на трона благодарение на армията. В десетилетията след убийството на Александър Север през 235 г. именно армията става институцията с първостепенно значение за избирането и свалянето на императори. Това е и основната причина от Галиен насетне всеки новопровъзгласен владетел да търси легитимация на властта си по друг начин и така да се опита да намали влиянието на военните. Един от инструментите за постигане на тази цел е пропагандирането на идеята за божествения произход на властта и съответно на императора като божи наместник на земята. Самата идея не е новост за Рим, но за първи път тя е пропагандирана с такава последователност и настойчивост. В това отношение Диоклециан и колегите му не само, че не правят изключение, но дори и доразвиват заложените тенденции.

Още от самото начало на управлението на Диоклециан акцентът в религиозната му пропаганда е поставен на върховния римски бог Юпитер и по-конкретно на Юпитер като покровител, пазител и защитник както на самия император, така и на цялата империя^[15]. Изключително показателен в това отношение е използваният епитет Консерватор, който Юпитер запазва до края на монетосеченето за Лициний през 324 г. Именно Юпитер Консерватор е богът, който предава властта над империята на Диоклециан, както показват отсечените още в 284 г. монети в Триполис и Антиохия^[16]. От този момент насетне върховният римски бог става неизменен мотив в монетосеченето за Диоклециан. По-късно с провъзгласяването на Максимиан за август и впоследствие на Констанций Хлор и Галерий за цезари Юпитер се появява и върху сечените от тяхно име монети, но в значително по-малък процент типове в сравнение с монетите на Диоклециан^[17].

Властта на съуправителя на Диоклециан Максимиан също е с божествен произход. Върху монети от времето, когато той вече е август (след 286 г.) е представена сцена на инвеститура от страна на Юпитер, който връчва на владетеля глобус с фигура на Виктория върху него^[18]. За покровител на Максимиан обаче още от издигането му като цезар през 285 г. е избран Херкулес. Първата задача, с която новият цезар е натоварен, е потушаване на бунта на т. нар. багауди в Галия и подсигуряване на застрашената от варварите граница по Рейн. Възстановяването на реда в западните римски провинции е отъждествено с подвизите на Херакъл/ Херкулес и победите му над силите на хаоса и най-вече с помощта, която хероят оказва на Зевс/ Юпитер в борбата му с гигантите. За ознаменуване на победите монетарницата на Лугдунум отсича поредица монетни типове с подвизите на Херкулес^[19]. Свързването на вече издигнатия в август Максимиан със сина на Зевс/ Юпитер скоро намира отражение и в латинските панегирици от епохата^[20]. По същото време, през пролетта или лятото на 286 г., Диоклециан и Максимиан възприемат и имената Iovius и Herculius^[21]. Идеята, вложена в названията Iovius и Herculius обаче не е да се търси отъждествяване на двамата августи със съответните богове и те да бъдат смятани за техни земни превъплъщения, а владетелите да бъдат поставени под прякото покровителство на Юпитер и Херкулес^[22].

С привличането в управлението като цезари на Констанций Хлор и Галерий и създаването на Тетрархията (293 г.) се разширява и кръгът на божествените покровители на владетелите. Марс и Сол са включени в официалната религиозна пропаганда и образите им са добре представени върху монетите. В историографията съществува становището, че Марс е богът-покровител на Галерий, докато Констанций Хлор е поставен под закрилата на Непобедимото Слънце и дори при него е налице нещо като соларен монотеизъм. В подкрепа на това становище освен монетните образи са привлечени и три латински надписа от Тимгад (Тамугади) в провинция Нумидия, Северна Африка. Паметниците са издигнати от провинциалния управител съответно на Юпитер Всеблаг и Всемогъщ, закрилник на Диоклециан, на Херкулес, закрилник на Максимиан и на Марс, закрилник на Галерий^[23]. Несъмнено е съществувал и четвърти надпис, посветен на божеството-патрон на Констанций Хлор. Приема се, че в незапазения паметник е бил почетен Сол. Анализът на монетните типове, сечени за Констанций Хлор обаче показва, че Сол е представен едва на 9% от тях, докато при Галерий процентите са 20. Всъщност най-популярните божества върху монетите на двамата цезари, а впоследствие и августи, са съответно Юпитер за включения в семейството на Йовиите Галерий (53%) и Херкулес за члена на семейството на Херкулиите Констанций Хлор (60%). Като цяло се налага впечатлението, че при двамата цезари връзката с конкретно божество-покровител не е толкова ясна и строга^[24]. Освен това в религиозната политика на Галерий определена роля вероятно играе и Дионис като митичен завоевател на Изтока^[25].

Различен кръг от божества-покровители на Тетрархията са представени върху един от панелите на арката на Галерий в Тесалоника. Централно място в релефа заемат седналите августи Диоклециан и Максимиан, фланкирани от правите цезари Галерий и Констанций Хлор. Владетелите са обкръжени от Юпитер, Изида, Сарапис, Фортуна, Диоскурите, Виртус и Хонус, както и от персонификации на земята, моретата и небето. В друг панел от арката са представени Диоклециан и Галерий, извършващи възлияние на олтар с изображения на Юпитер и Херкулес, а в сцената с битката между Галерий и персийския цар Нарзес орелът на Юпитер поставя венец на главата на победоносния римски цезар^[26].

Въпреки многообразието от божества, призовавани като закрилници на владетелите и на империята, водещото място на върховния римски бог Юпитер не е подлагано на съмнение. Тази му позиция е много ясно манифестирана чрез издигнатия на стария римски форум (Forum Romanum) паметник в чест на десетгодишнината на Тетрархията. Паметникът представлява композиция от пет колони, намирали се в западната част на форума. На средната колона е била поставена статуя на Юпитер, фланкирана от двете си страни от изображения на двамата августи и статуи на цезарите на двете крайни колони^[27]. От цялата композиция е запазена само базата на една от колоните, носещи статуя на някой от цезарите. Скулптурните композиции по стените на базата са изцяло в духа на традиционната римска религия. На една от тях е представен владетел в сцена на жертвоприношение в присъствието на Марс, Виктория, богинята Рома и Сол. Друга сцена показва жертвоприношение на свиня, овен и бик – т.нар. suovetaurilia. На третата страна е представена процесия на военни лица. Движението на сцената със suovetaurilia и на процесията на военните е насочено към сцената с жертвоприношението, която явно е кулминацията на честванията^[28].

Наследниците на Диоклециан поне първоначално се придържат към заложените от него рамки на религиозната политика. В монетите на Галерий като август определено доминират изображенията на Юпитер Консерватор, докато при тези на Констанций Хлор – на Херкулес, но и върховният римски бог е добре представен в монетните типове. При следващите владетели обаче Юпитер Консерватор е доминиращ тип единствено за Лициний, докато предпочитанията на Максимин Дая и най-вече на Константин са към Сол. В монетите на Максенций например Юпитер отсъства изцяло за сметка на Херкулес и най-вече на Марс^[29].

Важен във връзка с религиозната политика на владетелите от разглеждания период е един надпис от Карнунтум^[30]. Олтарът е посветен на Непобедимото Слънце Митра, наречено покровител, защитник (fautor) на империята, а посветители са най-благочестивите (religiosissimi) августи и цезари от семействата на Йовиите и Херкулиите. Вероятно във връзка с проведената през ноември 308 г. в Карнунтум среща бившите и настоящите императори възстановяват светилището на бог Митра в града.

Макар и кратък направеният преглед на религиозната политика на императорите от възкачването на Диоклециан на трона през 284 г. до установяването на самостоятелната власт на Константин точно 40 години по-късно показва консервативност и придържане към традициите. В периода 284–306 г. дори изключително популярният преди и след това бог Сол Инвиктус отстъпва водещата си позиция върху монетите на Юпитер, Херкулес и Марс. Грижата за традиционната римска религия и надеждата чрез това да се осигури просперитет и благоденствие на Империята намира израз и в предприетите гонения срещу християните, но те не са обект на изследване в настоящата статия.

* * *

Изследванията на античната религия в източните части на Балканския полуостров, попадащи в първите три века след Христа основно в пределите на провинции Долна Мизия и Тракия, са с дългогодишна история. Акцентът на проучванията обаче е върху II и III в., от което време са и най-многобройните и информативни извори, докато сведенията от края на III и първите десетилетия на IV в. не са били обект на самостоятелно задълбочено изследване в контекста на съответния им исторически период. Рязкото намаляване на броя на епиграфските паметници около и след средата на III в., както и прекъсването приблизително по същото време на монетосеченето на градовете реално лишава изследователите почти напълно от сведения за религиозния живот по това време. Със стабилизирането на военната и политическата обстановка през последните десетилетия на III в. броят на епиграфските паметници отново нараства, но далеч не достига нивата от първата половина на века. Рязко е променен и профилът на посветителите като почти напълно изчезват местните цивилни и военни лица за сметка на добре представените имперски служители. Тази особеност позволява в значителна степен да бъдат проследени проявленията на официалната имперска пропаганда в областта на религията, но в същото време почти не дават сведения за религиозните вярвания на местното население.

Издигането на посвещения на различни божества от страна на имперски служители започва още от самото начало на управлението на Диоклециан. В периода 286–293 г. под грижата на Гай Аврелий Домиций (или Домициан) са възстановени крепостните стени на Томи. Вероятно над една от градските потри е било поставено посвещение на Сол Инвиктус (?) за добруването на управляващите императори Диоклециан и Максимиан. Фактът, че цезарите Констанций Хлор и Галерий не са споменати насочва към дата преди 1 март 293 г. Всички издатели на надписа приемат, че Гай Аврелий Домиций (или Домициан) принадлежи на конническото съсловие и съответно е заемал поста на провинциален управител на Малка Скития или на командир на военния контингент в същата провинция. Последната предложена възстановка на текста на надписа, тази на М. Захариаде, аргументира мнението, че въпросното лице е бил дукс. Възстановяването на крепостните стени и издигането на посвещението са направени от страна на град Томи^[31]. Изборът посвещението за добруването на владетелите да бъде направено на бога на слънцето, може би носещ и обичайния си епитет Непобедим (Invictus), е изцяло в духа на официалната религиозна пропаганда на епохата. Култът към Сол Инвиктус не е особено популярен в Долна Мизия в предходния период. Повече посвещения са известни от Нове^[32], където може би е издигнат и негов храм по времето на Елагабал^[33]. Вероятно не е случайно, че единственият паметник от Тропеум Траяни е посветен от центурион от лагеруващия в Нове Първи Италийски легион^[34].

 Друг командир на гарнизона на Малка Скития, Аврелий Фирминиан, посвещава олтар на Майката на боговете в провинциалната столица Томи. Паметникът е издигнат за добруването и сигурността на августите и на цезарите, което го датира в периода 293 – 305 г.^[35] Майката на боговете е позната в Томи още от елинистическата епоха и запазва популярността си и през римската епоха^[36]. Нейният култ става част от държавната римска религия още по време на Втората пуническа война, а популярността ѝ нараства особено през Късната античност. Честваните в светилището на Ватиканския хълм в Рим тавроболии запазват популярността си до края на IV в.^[37] Като храм на Майката на боговете е интерпретиран малкият четириколонен храм в резиденцията на Галерий във Феликс Ромулиана^[38], но доказателствата в подкрепа на това тълкуване не са категорични.

За добруването и за сигурността на владетелите от Първата тетрархия (293–305 г.) е направено посвещение на Юпитер Олбиополитан в Тропеум Траяни. Надписът е изписан върху архитектурен фрагмент – запазена е лявата половина от триъгълен фронтон с изобразен щит в средата. За съжаление размерите на фрагмента не са посочени в нито една от публикациите и не е ясно от каква сграда произхожда – дали от храм или от някакво по-малко съоръжение, едикула например^[39]. Епитетът на Юпитер е изведен от името на гръцката колония Олбия, разположена в Днепро-Бугския лиман на северозападния бряг на Черно море и употребата му би могла да бъде обяснена с произхода на посветителя Невий Палма Теотимиан. Заеманата от него длъжност е била изписана на изгубената дясна част от паметника. П. О. Карышковский предполага, че той е бил центурион от римския контингент в Олбия, изтеглен към Долна Мизия по времето на Диоклециан или малко преди това^[40]. Изборът на локалния бог Юпитер Олбиополитан за сметка на върховния римски бог Юпитер Всеблаг и Всемогъщ вероятно наистина насочва към връзка на Невий Палма Теотимиан с Олбия, но дали той е бил центурион или е заемал някаква друга длъжност възможно дори провинциален управител или дукс на Малка Скития, не е ясно.

Макар че Юпитер Всеблаг и Всемогъщ заема безспорно водещо място в религиозната пропаганда на Диоклециан и на наследника му Галерий, в земите по Долен Дунав сякаш римският държавен бог отстъпва на заден план като покровител на владетелите. Единственото посвещение на Юпитер за добруването и сигурността на императорите е разгледаният надпис от Тропеум Траяни, но в него е почетен Юпитер/ Зевс като бог на град Олбия, а не на римската държава. Висшите административни и военни служители обаче издигат посвещения за собствено здраве и за здравето на семействата си. Два паметника от Дуросторум най-вероятно датират от времето на Диоклециан. Първият от тях е посветен на Юпитер Всеблаг и Всемогъщ, носещ и епитета Salutaris, на Юнона Царица и на всички безсмъртни богове. Посветител е Силвий Силван, провинциален управител (praeses) на Долна Мизия. Той издига олтара или статуята на изброените божества за свое собствено здраве и за това на семейството си^[41]. Вторият паметник от Дуросторум, този път със сигурност база за статуя, отново е посветен от провинциален управител – Аврелий Дизо. Почетеното божество е само Юпитер Всеблаг и Всемогъщ, а статуята е издигната за личното здраве на посветителя и за това на близките му^[42]. И двата надписа не съдържат податки за по-точното им датиране. Фактът, че провинциалните управители носят титлата praeses и принадлежат на конническото, а не на сенаторското съсловие насочва към датировка във времето на Диоклециан или малко преди или след неговото управление. Със сходна дата е и още един олтар, посветен на Юпитер Всеблаг и Всемогъщ Консерватор. Паметникът произхожда от село Дреновец, Ломско. Посветителят Аврелий Приск е дукс – т.е. командващ гарнизона на провинция Крайбрежна Дакия^[43].

Разгледаните три посвещения на Юпитер Всеблаг и Всемогъщ са направени от лица от конническото съсловие и заемащи постовете на провинциални управители или командващи гарнизоните в долнодунавските провинции в края на III или началото на IV в. За разлика от издигнатите от техни колеги паметници в столицата на Малка Скития Томи те не са посветени за добруването на управляващите императори, а за собствено такова и за това на семействата им. Фактът, че в този период Юпитер Всеблаг и Всемогъщ не е призоваван да бди над августите и цезарите за мен лично е учудващ, но е напълно възможно това да се дължи на сравнително оскъдния изворов материал. Единствено най-късното известно посвещение на Юпитер Всеблаг и Всемогъщ е направено за добруването на двама императори. В посветителната формула е включен и Марс Консерватор. Долната част на олтара е повредена и разчитането на имената на владетелите не е сигурно, но, макар и с известна доза условност, е прието, че това са Константин и Лициний^[44].

Една сравнително голяма група надписи от IV в. са посветени на Либер Патер и Дионис. Общото между тях, освен идентичността на божеството, е това, че всички са издигнати от примипиларии в лагерите на Пети Македонски и Първи Италийски легион – съответно в Ескус и Нове. За един от най-ранните от тях е смятан олтарът от Ескус. От едната му страна има латиноезичен надпис в чест на Диоклециан от 285 г.^[45], докато от другата е изписано посвещение на Либер Патер, наречен пазител, спасител (conservator) на двама августи. Посветител е Флавий Зосим, примипиларий от Ефес в провинция Азия. Предложената от Б. Геров дата в корпуса на латинските надписи от България е в началото на IV в. ^[46] Самият надпис не дава възможност за по-точно датиране, но напоследък сякаш се налага мнението за отнасянето му най-рано към периода 340–350 г., от което време са и другите два надписа на примипиларии^[47] от Ескус^[48].

Паметниците от Нове са по-многобройни. Най-ранният от тях, подобно на вече разгледаният надпис от Ескус, е посветен на Либер Патер Консерватор. Тук богът е пазител не само августите и цезарите, но и на Първи Италийски легион. Посветителят Аврелий Порфирий е примипиларий от провинция Финикия. Тъй като в текста са отбелязани двама августи и двама цезари издателят на надписа Т. Сарновски предполага, че той датира от периода 293–311 г.^[49] Други два паметника от Нове представляват бази за статуи на Дионис. Първата от тях е издигната от примипилариите Теодор и Паладий от провинция Хелеспонт за победите на двама императори. Датировката въз основа на посочения индиктион и споменаването на двама августи е в годините 348/349 или 363–364 г.^[50] Втората статуя на Дионис от Нове отново е издигната от примипиларий от провинция Хелеспонт – Флавий [- - -]ан^[51]. В предложеното от А. Łajtar четене на текста богът е определен като даряващ победи и плодове^[52]. Освен на Дионис примипилариите в Нове правят посвещения и на Аполон. В единствения запазен паметник богът е наречен спасител на Първи Италийски легион. Имената на посветителя, както и провинцията, от която произхожда, не са запазени^[53].

През Късната античност примипилариите са цивилни лица, натоварени със задачата да снабдяват армията с хранителни продукти. От началото на III в. изхранването на войската е възложено на примипилите, първите центуриони в даден легион, а най-късно от времето на Тетрархията тази функция е поета от вече от цивилните примипиларии. Задачата им е да организират и осъществят превоза на вече събраната annona от съответната провинция до границите на Империята^[54]. Всички коментирани надписи от Ескус и Нове са посветени именно след изпълнението на възложените им задачи, а именно изхранване на войската. Изборът на примипилариите да издигнат статуи в чест на Либер Патер и Дионис не е случаен. Той е бог на виното, но и на плодородието като цяло, а последното е изключително важно за успешното изпълнение на задачите, с които са били натоварени разгледаните по-горе лица^[55].

Към късноримската епоха са отнесени и два релефа, изсечени в скалите край бреговете на Дунав. Релефът край Сомовит, Плевенско, е разрушен през 1937 г. и е известен само по снимка. В скалата е изсечена фасада на храм с триъгълен фронтон, поддържан от две колони. Във фронтона е изобразен кръгъл щит. Между колоните се вижда гола мъжка фигура, стъпила върху правоъгълна поставка. В протегнатата дясна ръка държи продълговат предмет, а лявата е вдигната нагоре. Т. Герасимов предполага, че е изобразен Зевс Сбелсурд с орел в дясната ръка и мълния във вдигнатата лява, които не личат поради ерозията. Вдясно от релефа, в оформена tabula ansata, е имало надпис на латински език от войници на Пети Македонски легион. Предложената в първичната публикация дата е във втората половина на III в.^[56] Впоследствие надписът е отнасян както към Флавиево или Траяново време^[57], така и към управлението на Диоклециан^[58]. Напоследък С. Торбатов аргументирано отхвърля евентуална датировка в късноримската епоха^[59].

Вторият скален релеф е открит в каменна кариера край Аксиополис (Черна вода, Румъния). В полукръгла ниша на височина над 6 м е представен Херкулес прав, гол, насреща. В дясната ръка държи чаша, а с лявата, на която е преметната лъвската кожа, се подпира на кривак. Аргументираната в литературата датировка е във втората половина на III или началото на IV в., а е възможно изработването на релефа да е свързано с работата в кариерите на войници от създадения по времето на Диоклециан Втори Херкулиев легион, базиран в Трезмис^[60].

С Херкулес е свързано и едно посвещение на латински език от Тропеум Траяни. Надписът е изписан върху варовикова ара, издигната от ветерана Юлий Валерий. Почетеното божество е Hercules Ripensis. Епитетът се среща за първи път и насочва към идеята за Херкулес като защитник на ripa Danubii – т.е. на Дунавския бряг. Паметникът е отнесен към времето на Тетрархията^[61].

От Тропеум Траяни произхождат две еднотипни посвещения на гръцки език, направени от името на самия град. Първото е на Хера, а второто – на Посейдон. Паметниците са датирани в съвместното управление на Константин и Лициний и са свързани с откриването на нови водоизточници за града. В югоизточния край на Тропеум Траяни, непосредствено до крепостните стени, е разкрит голям резервоар за вода, захранван от акведукт. Изграждането му вероятно е синхронно със строежа на крепостните стени, а посвещенията на двете божества са именно във връзка с новопрокарания водопровод^[62].

Единственият свързан с местния тракийски бог-херос паметник произхожда от района на Улметум в Северна Добруджа. Олтарът е посветен от Аврелий Валент, командир на конниците-щитоносци – pre(positus) e[q(uitum)] scut(ariorum), а Херосът е призован да бди над самия командир и подразделението от Капидава (vexillatio Capidavensium)^[63]. Разгледаното посвещение всъщност е единственото, което на базата на съдържащата се в текста информация би могло да бъде датирано в късноримската епоха. Огромното мнозинство от оброчните плочки на Тракийския конник обаче или са анепиграфни, или със съвсем кратни надписи, съдържащи предимно името и епитета на божеството и имената на посветителя, по-рядко неговата длъжност. В последните години в българската историография тече дискусия за датировката на релефите на Конника^[64] и според мен е напълно възможно не малка част от тях да са били изработени именно през четвъртото столетие. Същото би могло да се каже и за част от оброчните плочки на останалите божества. Въпреки това в текста съм предпочел да се огранича до сравнително сигурно датираните в късноримската епоха паметници.

Последният отявлен император-езичник от първата половина на IV в. Лициний полага особени грижи за поддържането на езическите култове в неговите владения. По лична повеля на владетеля е изработено сребърно изображение на Майката на боговете за храма ѝ в Дионисопол, а за това се е погрижил лично управителят на провинция малка Скития Аврелий Сперациан.^[65]

Редицата посвещения на лица с коннически ранг, заемащи постовете на провинциални управители или главнокомандващи гарнизоните в съответните провинции, завършва с един изключително интересен надпис от последните години от управлението на император Лициний. Текстът е вторично изписан върху задната страна на по-ранен надгробен паметник, послужил за база на статуя на бога на слънцето Сол. Статуята е осветена на 18 ноември и съгласно заповедта на Лициний и неговия син Лициний II трябва да бъде почитана ежегодно на тази дата от командирите и войниците от гарнизона в Салсовия (западно от Махмудия, област Тулча, Румъния). В заповедта на двамата владетели е предвидено почитането на бога на слънцето да става чрез кадене с тамян, палене на свещи и извършване на възлияния. За това се е погрижил командирът (dux) на гарнизона на Малка Скития Валерий Ромул. В текста са споменати само източните императори Лициний I и Лициний II, но не и Константин и синовете му, което насочва към дата в годините 322–323, когато разривът между двамата августи вече е налице^[66].

Победата на Константин над Лициний в късното лято на 324 г. се оказва повратен момент в историята на Римската империя. След тези събития висшите държавни служители, провинциални управители и командващи гарнизоните в дадени провинции, вече не правят посвещения на езическите богове. От земите по Долен Дунав не ми е известен нито един сигурно датиран след 324 г. паметник, посветен от лице с коннически ранг. Напълно възможно е поне част от разгледаните по-горе примери да датират и след тази година, но категорични податки в тази насока липсват. Промените при Константин и преките му наследници поне до около средата на IV в. не са толкова радикални. Празниците, свързани с държавните богове в столицата Рим продължават без особени сътресения, а привързаността на сенаторите към старите култове не е тайна за никого. Въпреки това пряко назначаваните от императора административни и военни лица поне по Долен Дунав явно се въздържат от издигане на официални посвещения на езическите богове. По-низшите рангове обаче, като примипилариите например, продължават да издигат статуи на Либер Патер и Дионис най-малко до третата четвърт на IV в., а може би дори и по-късно.

Временното възраждане на традицията за издигане на олтари и статуи на божествата по времето на Диоклециан и до налагането на самостоятелната власт на Константин не засяга всички слоеве на населението в долнодунавските провинции както е до средата на III в. Обикновените войници и дори по-висшите офицерски чинове почти не са представени. Изключително слаба е и активността на местните цивилни общности. За сметка на това на преден план излизат провинциалните управители и команващите военните контингенти, както и „чужди“ лица като произхождащите от източните провинции примипиларии. Все още функциониращите езически светилища показват, че и местното население продължава да оказва почит на традиционните си богове, но явно настъпват и значителни промени във вотивните практики.

 

^[1] За тези по-стари мнения: Штаерман 1987, 209–210; Alföldy 1989, 53–55; Beard, North at al. 1998, 117–122, 168–169 с цитираната там литература.

^[2] MacMullen 1981, 5–7.

^[3] Manders 2012, 49, fig. 1, 102–107.

^[4] Например RIC IV, 1, 108, no. 140–140а; 113, nos 167–168; 127, nos 288–289; 194, nos 757a-b; 218, no. 41; 262, no. 323.

^[5] Alföldy 1989, 59–60.

^[6] Alföldy 1989, 60 с посочените в бел. 24 многобройни примери.

^[7] Manders 2012, 103, fig. 19.

^[8] Fears 1977, 279–280, 296, 302.

^[9] Watson 2003, 188–189.

^[10] RIC V, 1, 297, no. 282; 300, no. 312; 305, no. 353.

^[11] Watson 2003, 191–193.

^[12] Manders 2012, 124, fig. 22.

^[13] Alföldy 1989, 66, 96.

^[14] Manders 2012, 49: 21,8 % от монетните типове представят т. нар. divine associations.

^[15] Kolb 1987, 15–16, 19

^[16] RIC V, 2, 256, no. 324; 257, no. 328.

^[17] Smith 2000, 480: 76% за Диоклециан, 31% за Максимиан, 53% за Галерий и 21% за Констанций Хлор.

^[18] RIC VI, 667, no. 46b; 670, no. 59b (Александрия).

^[19] Bastien 1972, 36–37, nos 45–48.

^[20] Desnier 1993, 158–164.

^[21] Kolb 1987, 64.

^[22] Liebeschuetz 1979, 238, 242; Kolb 1987, 88, 92.

^[23] ILS 631–633.

^[24] В детайли проблемите са разгледани от Марк Смит в две последователни статии: Smith 1997; 2000.

^[25] Nicholson 1984, 257–261.

^[26] Pond Rothman 1977, 441, fig. 20, 443–444, figs 23–24.

^[27] Kleiner 1992, 413–417, figs 382–385, 412; Kalas 2015, 34–39, fig. 1.9.

^[28] Kalas 2015, 36–37, figs 1.11–1.14

^[29] Smith 1997, 204–206.

^[30] CIL III, 4413 = ILS 659.

^[31] CIL III 14450 = Popescu 1976, no. 3 = ISM II, 155 = Zahariade 2017, 433–449. Приетото тук четене е съгласно корекциите и допълненията на М. Захариаде.

^[32] IGLN 44; Najdenova 2000, 311–312, nos 1–2. Вторият паметник от публикацията на В. Найденова е посветен на Sol Augustus.  

^[33] Bunsch, Kolendo et al. 2004, 44–50, no. 1, fig. 1.

^[34] ISM IV, 33.

^[35] CIL III, 764 = Popescu 1976, no. 2 = ISM II 144.

^[36] Тачева-Хитова 1982, 235–238; Tacheva-Hitova 1983, 154­–155.

^[37] CIL VI, 497–504.

^[38] Čanak-Medić & Stojković-Pavelka 2011, 77–80.

^[39] CIL III, 12464 = Popescu 1976, no. 169 = ISM IV, 22.

^[40] Карышковский 1968, 167–179.

^[41] Доневски 1976, 61, № 2 = Velkov 1977, 422, no. 1 = ISM IV, 96.

^[42] Доневски 1976, 61, № 1 = Velkov 1977, 422, no. 2 = ISM IV, 97.

^[43] Лука 2011, 533, обр. 2; AE 2011, 1108.

^[44] Pârvan 1916, 693–695, no. 57 = Popescu 1976, no. 109 = ISM I, 132.

^[45] ILBulg 8a.

^[46] ILBulg 8b.

^[47] ILBulg 9–10.

^[48] Bresson, Drew-Bear et al. 1995, 141.

^[49] Sarnowski 2013, 139–141.

^[50] Łajtar 2021, 122–124.

^[51] Гочева 2013, 196–197.  

^[52] Łajtar 2015, 282.

^[53] Łajtar 2015, 277–282.

^[54] Łajtar 2013, 105–106.

^[55] Łajtar 2015, 284.

^[56] Герасимов 1961, 236.

^[57] Gerov 1979, 25; Sarnowski 1988, 42, 53, 96, prz. 33.

^[58] Ivanov 2000, 171–174.

^[59] Торбатов 2016, 243–247.

^[60] Рабаджиев 1990, 54–59 и цит. там литература.

^[61] Popescu 1976, no. 172 = ISM IV, 29.

^[62] ISM IV, 24–25.

^[63] Popescu 1976, no. 220.

^[64] Vagalinski 1997; Ботева 2008.

^[65] Шаранков 2013, 54–55; Sharankov 2013, 53–54.

^[66] Popescu 1976, no. 271 = ISM V, 290.

 

Извори:

AE = L’Année épigraphique. Revue des publications epigraphiques relatives a l’antiquité romaine (Paris), 1888-.

CIL = Corpus Inscriptionum Latinarum (Berolini), 1863-.

IGLN = Kolendo, J. & Božilova, V. (1997) Inscriptions grecques et latines de Novae (Mésie inférieure) (Bordeaux).

ILBulg = Gerov, B. (1989) Inscriptiones Latinae in Bulgaria repertae. Inscriptiones inter Oescum et Iatrum Repertae (Sofia).

ILS = Dessau, H. (1892–1916). Inscriptiones Latinae Selectae (Berlin).

ISM I = Pippidi, D. M. (1983) Inscripţiile din Scythia Minor greceşti şi latine. Vol. I. Histria şi îm­prejurimile (Bucureşti).

ISM II = Stoian, I. (1987) Inscriptiones Scythiae Minoris graecae et latinae. Vol. II. Tomis et territorium (Bucureşti).    

ISM IV = Popescu, E. (2015) Inscriptions de Scythie Mineure. Vol. IV. Tropaeum – Durostorum – Axiopolis (Paris).

ISM V = Doruţiu-Boilă, E. (1980) Inscriptiones Scythiae Minoris graecae et latinae. Vol. V. Capidava, Troesmis, Noviodunum (Bucureşti).   

RIC IV, 1 = Mattingly, H. & Sydenham, E. A. (1936) The Roman Imperial Coinage. Vol. IV, part 1: Pertinax to Geta (London).

RIC V, 1 = Webb, P. H. (1968) The Roman Imperial Coinage. Vol. V, part 1: Valerian I to Florian (London). 

RIC V, 2 = Webb, P. H. (1968) The Roman Imperial Coinage. Vol. V, part 2: Probus to Diocletian (London).

RIC VI = Sutherland, C. H. V. (1967) The Roman Imperial Coinage. Vol. VI. From Diocletian’s reform (A.D. 294) to the death of Maximinus (A.D. 313) (London).

Използвана литература:

Ботева, Д. (2008) „За датирането на тракийските посветителни паметници,“ Известия на Регионален исторически музей – Русе 12, 212–224/ (Boteva, D. (2008) “Za datiraneto na trakiyskite posvetitelni pametnitsi,” Izvestia na Regionalen istoricheski muzey – Ruse 12, 212–224).

Герасимов, Т. (1961) „Принос към античната археология на България,“ Известия на Археологическия институт 24, 235–243/ (Gerasimov, T. (1961) “Prinos kam antichnata arheologia na Balgaria,” Izvestia na Arheologicheskia institut 24, 235–243).

Гочева, З. (2013) „Постамент с два надписа: на латински и гръцки език от сектор Х в Нове,“ Birnacki, A. B., Czerner, R. (eds) Biskupstwo w Novae (Moesia Secunda) IV–VI w. Historia – architektura – życie codzienne. T. I. Historia i architektura (Poznań), 193–200/ (Gocheva, Z. (2013) “Postament s dva nadpisa: na latinski i gratski ezik ot sector X v Nove,” Birnacki, A. B., Czerner, R.  (eds) Biskupstwo w Novae (Moesia Secunda) IV–VI w. Historia – architektura – życie codzienne. T. I. Historia i architektura (Poznań), 193–200).

Доневски, П. (1976) „Латински надписи от Дуросторум,“ Археология 18.4, 61–64/ (Donevski, P. (1976) „Latinski nadpisi ot Durostorum,” Arheologia 18.4, 61–64).

Карышковский, П. О. (1968) „Из истории поздней Ольвии,“ Вестник древней истории 1, 167–179/ (Karyshkovskiy, P. O. (1968) “Iz istorii pozdnei Olvii,” Vestnik drevnei istorii 1, 167–179).

Лука, К. (2011) „Издирване на археологически обекти на територията на община Димово и община Белоградчик, област Видин,“ Археологически открития и разкопки през 2010 г. (София), 531–533/ (Luka, K. (2011) “Izdirvane na arheologicheski obekti na teritoriata na obshtina Dimovo i obshtina Belogradchik, oblast Vidin,” Arheologicheski otkritia i razkopki prez 2010 g. (Sofia), 531–533).

Рабаджиев, К. (1990) „Към датировката на скалния релеф на Херкулес от Чернавода,“ Векове 2, 54–59/ (Rabadzhiev, K. (1990) “Kam datirovkata na skalnia relef na Herkules ot Chernavoda,” Vekove 2, 54–59).

Тачева-Хитова, M. (1982) История на източните култове в Долна Мизия и Тракия (V в. пр. н.е.  – IV в. от н.е.) (София)/ (Tacheva-Hitova, M. (1982) Istoria na iztochnite kultove v Dolna Mizia i Trakia (V v. pr. n. e. – IV v. ot n. e.) (Sofia).

Торбатов, С. (2016) „Най-крайната част на илирийските предели,“ Българско е-Списание за Археология 6.2, 233–276/ (Torbatov, S. (2016) “Nai-kraynata chast na iliriyskite predeli,” Bulgarsko e-Spisanie za Arheologia 6.2, 233–276). http://be-ja.org

Шаранков, Н. (2013) „Надписи,“ Лазаренко, И., Мирчева, Е., Енчева, Р., Стоянова, Д., Шаранков, Н. Храмът на Понтийската майка на боговете в Дионисополис (Варна), 47–64/ (Sharankov, N. (2013) “Nadpisi,” Lazarenko, I., Mircheva, E., Encheva, R., Stoianova, D., Sharankov, N. Hramat na Pontiyskata mayka na bogovete v Dionisopolis (Varna), 47–64).

Штаерман, Е. М. (1987) Социальные основы религии древнего Рима (Москва)/ (Shtaerman, E. M. (1987) Socialnye osnovy religii drevnego Rima (Moskva).

Alföldy, G. (1989) “Die Krise des Imperium Romanum und die Religion Roms,” Eck, W. (Hrsg.) Religion und Gesellschaft in der römischen Kaiserzeit. Kolloquium zu Ehren von Friedrich Vittinghoff (Köln – Wien), 53–102.   

Bastien, P. (1972) Le monnayage de l’atelier de Lyon. Dioclétien et ses corégents avant la réforme monétaite (285–294) (Numismatique romaine VII) (Wetteren).

Beard, M., North, J. et. al. (1998) Beard, M., North, J., Price, S. Religions of Rome. Vol. 1. A History (Oxford).

Bresson, A., Drew-Bear, T. et al. (1995) Bresson, A., Drew-Bear, T., Zuckerman, C. “Une dédicace de primipilaires a Novae pour la Victoire impériale,” Antiquité Tardive 3, 139–146.  

Bunsch, E., Kolendo, J. et al. (2004) Bunsch, E., Kolendo, J., Zelazowski, J. “Inscriptions découvertes entre 1998 et 2002 dans les ruines du valetudinarium a Novae,” Archeologia LIV [2003], 43–64.

Čanak-Medić, М. & Stojković-Pavelka, B. (2011) “Architecture and spatial structure of the imperial palace,” Popović, I. (ed.) Felix Romuliana – Gamzigrad (Archaeological Institute Monographs 49) (Belgrade), 49–106.

Desnier, J.-L. (1993) “Dioclès ou l’impérieux Destin,” L’antiquité classique 62, 157–185. https://doi.org/10.3406/antiq.1993.1166

Fears, J. R. (1977) Princeps a diis electus: The Divine election of the Emperor as a political concept at Rome (Papers and Monographs of the American Academy in Rome 26) (Rome).

Gavrilović Vitas, N. (2021) Ex Asia et Syria. Oriental Religions in the Roman Central Balkans (Oxford).

Gerov, B. (1979) “Mösien und Thrakien im “Kleinen Pauly”,” Klio 61.1, 221–227.

Ivanov, R. (2000) “La datation de l’inscription au relief d’Iuppiter de Somovit, ” Fol, A., Gočeva, Z., Jordanov, K., Porozhanov, K. (eds) Studia in memoriam Velizari Velkov. Thracia 13 (Serdicae), 171–174.

Kalas, G. (2015) The Restoration of the Roman Forum in Late Antiquity. Transforming public space (Austin).

Kleiner, D. E. E. (1992) Roman Sculpture (New Haven – London).

Kolb, F. (1987) Diocletian und die Erste Tetrarchie (Untersuchungen zur antiken Literatur und Geschichte 27) (Berlin – New York).

Łajtar, A. (2013) “A newly discovered Greek inscription at Novae (Moesia Inferior) associated with pastus militum,” Tyche 28, 97–111.

               (2015) “Another Greek Inscription from Novae (Lower Moesia) Associated with pastus militum,” Tomas, A. (ed.) Ad fines imperii Romani. Studia Thaddaeo Sarnowski septuagenario ab amicis, collegis discipulisque dedicate (Warszawa), 277–288.

               (2021) “Two Greek Dedications by primipilarii Recently Discovered in Novae,” Mitthof, F., Cenati, C., Zerbini, L. (eds) Ad ripam Fluminis Danuvii. Papers of the 3^rd International Conference on the Roman Danubian Provinces Vienna, 11^th-14^th November 2015 (Tyche, Suppl. 11) (Wien), 121–129. 

Liebeschuetz, J.H.W.G. (1979) Continuity and Change in Roman Religion (Oxford).

MacMullen, R. (1981) Paganism in the Roman Empire (New Haven – London).

Manders, E. (2012) Coining Images of Power. Patterns in the Representation of Roman Emperors on Imperial Coinage, A.D. 193–284 (Impact of Empire 15) (Leiden – Boston).

Najdenova, V. (2000) “Nouvelles observations sur le culte de Sol Augustus a Novae (Mésie Inférieure),” Fol, A., Gočeva, Z., Jordanov, K., Porozhanov, K. (eds) Studia in memoriam Velizari Velkov. Thracia 13 (Serdicae), 311–318.

Nicholson, O. (1984) “The Wild man of the Tetrarchy: A divine companion for the Emperor Galerius,” Byzantion 54.1, 253–275.

Pârvan, V. (1916) “Histria IV. Inscripţii găsite in 1914 şi 1915,” Analele Academiei Române, Seria II, tom. 38. Memoriile Secţiunii Istorice, 533–732.

Pond Rothman, M. S. (1977) “The Thematic Organization of the Panel Reliefs on the Arch of Galerius,” American Journal of Archaeology 81.4, 427–454. https://www.jstor.org/stable/503277

Popescu, E. (1976) Inscripţiile greceşti şi latine din secolele IV-XIII descoperite în România (Bucureşti).

Sarnowski, T. (1988) Wojsko rzymskie w Mezji Dolnej i na północnym wybrzeżu Morza Czarnego (Novaensia, 3) (Warszawa).

                     (2013) “Accepta pariatoria und pastus militum. Eine neue Statuenbasis mit zwei Inschriften aus Novae,” Tyche 28, 135–146.

Sharankov, N. (2013) “Inscriptions,” Lazarenko, I., Mircheva, E., Encheva, R., Stoyanova, D., Sharankov, N. The Temple of the Pontic Mother of Gods in Dionysopolis (Varna), 47–64.

Smith, M. D. (1997) “The Religion of Constantius I,” The Greek, Roman & Byzantine Studies 38, 187–208.

                    (2000) “The Religious Coinage of Constantius I,” Byzantion 70.2, 474–490. https://www.jstor.org/stable/44172527   

Tacheva-Hitova, M. (1983) Eastern cults in Moesia Inferior and Thracia (5^th century BC – 4^th century AD) (EPRO 95) (Leiden). 

Vagalinski, L. (1997) “On the Upper Chronological Limit of the Votive Reliefs of the Thracian Horseman,” Archaeologia Bulgarica I.2, 46–50.

Velkov, V. (1977) “Die Reihenfolge der Untermösischen Statthalter (270–300),” Archeološki Vestnik (=Acta Archaeologica) 28, 421–424.

Watson, A. (2003) [first published 1999] Aurelian and the Third Century (London and New York).

Zahariade, M. (2017) “CIL III 14450 = IGLR 3 = ISM II 155. A revision and reassessment,” Pontica 50, 433–449.