Сгради за зрелища през Късната античност

Резюме:  Статията разглежда изчезването на сградите за зрелища през Късната античност, от територията на Римската империя и причините, които довеждат до това. Има ли изчезването на тези сгради връзка с налагането на християнството, за единствена религия, или има други причини, които довеждат до този край? Направен е опит за проследяване на изворовата база, историческата картина, материалната култура от епохата и наличието на паралели.

Ключови думи: Късна античност, късноримска империя, реторика, забавления, сгради за зрелища

Въведение

Широкоразпространеното схващане за края на сградите за зрелища, обвързващо се с налагането на християнството и упадъка им през Късната античност, на територията на късноримската империя, се тълкува като отговор на християните и християнските норми. Причина за това са мъчениците на Христовата вяра, които са загубили живота си на арената (Обр. 1). Например, в средата на II в. в Смирна, група християни са били пуснати на зверовете^[1]. Това представлява публична екзекуция / разкъсване от животни – damnatio ad bestias. Една от причините за такава проява са, когато християни отказват да извършват жертвоприношения^[2]. Това не изчезва със обявяването на християнството за официална религия. Damnatio ad bestias, провеждано основно с християни, продължава да се практикува дори след падането на Западната Империя (476)^[3]. Има го по времето на Юстиниан I, но изпада като наказание при Фока^[4].

Реторика между езичници и християни

Според християните, зрелищата са „идеологически, чисти и обикновени“^[5], обаче неприязънта им към зрелищата се корени в езическите религиозни фестивали и погребални игри (или боготворене на мъртвите). Смятало се, че те са вдъхновени от демони и довеждат до заблуда на хората. Спектаклите били опасни за обикновения християнин, защото те били измамни, съблазняващи, развращаващи с идолопоклонническите си елементи (удоволствие за очите и ушите)^[6]. Тертулиан твърди, че „няма спектакъл без насилие над душата“, а игрите вдъхновяват у наблюдаващите „лудост, мъст, гняв и болка“ – противоположно на „спокойствие, нежност, тишина и мир“, чрез което християните достигат до Светия дух^[7]. От Августиновите „Изповеди“ става ясно, че емоциите около театралните спектакли причиняват „възпалени петна, гной и отблъскващи рани“ върху душата и това да християни да наблюдават гладиаторски борби, те биха могли да бъдат „ударени право в душата като смъртоносна рана повече, отколкото гладиатор в тялото“^[8]. Ходенето на зрелища принуждава християнина да имат контакт с езичници / грешници и неверни хора^[9]. Още повече, че за да се стигне до съответното място, християнина трябва да мине през „публични домове, през голите тела на проститутките, през мързелива похот, през публичен позор, през вулгарна чувствителност, през упреците на всеки здравомислещ човек“^[10]. Някои християни вярвали, че „да се наблюдава убийство е близко до това да убиеш себе си“.

Много християнски писатели упреквали зрелищните екзекуции на арената, защото те били грешни и покваряващи, но също и непотребни и прахоснически. Св. Амброзий (епископ на Милано през IV в.) видял в зрелищата както безсмислено прахосничество на човешкия живот, така и злоупотреба с икономическите ресурси, които биха могли да бъдат поставени в по-благородни цели^[11]. Християните отказвали да живеят традиционния всекидневен живот на обикновения римлянин и заради това били обвинени в апатия^[12]. Отделно езичниците обвинявали християните, че са канибали, понеже не разбирали консумирането на тялото и кръвта Божия (хляба и виното)^[13]. Новациан и Тертулиан твърдят, че християните нямат нужда от езически спектакли, защото те си имат собствени, по-добри спектакли, на които да се наслаждават^[14]. Тертулиян пише, че християните „нямат какво да говорят, гледат или да слушат лудостта на цирка, срама на театъра, диващината на арената, суетата на гимназиумите“^[15].

Театралните представления, надбягванията с колесници и ловните сцени с диви животни са забранени в неделите и свещените дни, от Теодосий I, през 390 г.^[16] Теодосиевият и Юстинианов кодекс съобщават за закон на Константин I Велики от 325 г., който забранява битките на гладиатори. Обаче гладиаторски битки е имало през IV в. не само в Roma от 390 г., но и на други места на Апенинския полуостров. В края на IV в., гладиаторските битки не са толкова популярни в Roma, за сметка на състезанията с колесници. След нападението на вандалите през 455 г. са организирани благодарствени игри от папа Лъв I (440 – 461).

Забавления

Въпреки че Византия е самата Римска империя, има много различия. По времето на Анастасий I, двете най-важни форми на спектакли са пантомимата в театъра и надбягването с колесници в хиподрума^[17]. В театъра се е изпълнявала танцуваща пантомима, за което разбираме от „Тайната история“ на Прокопий. Той пише, че императрица Теодора, докато била танцьорка в театъра, не се е възприемало, като нещо  срамно, да е гола пред публиката. Пантомимата е била толкова важна, че забраняването на театралните представления се е считало като тежко наказание, каквото е имало, когато Юстин I спира всички пантомими в Империята, след голямото въстание през 522 г.^[18] Имало е и въстание в театъра на Constantinopolis през 501 г. (Сгради за зрелища в Константинопол), което е коствало хиляди животи, за което разбираме от хрониката на Комес Марцелин^[19]. Имало е въстание и в театъра на Антиохия през 529 г., след което Юстиниан забранява театралните представления в града, съобщено от Амиан Марцелин в Хронография^[20]. Заради честите кратковременни забрани за театрите, зрителите в началото на VI в. са предимно насочени към останалото голямо забавление: надбягването с колесници^[21]. Въстанието „Ника“ от 532 г. е най-известното, когато много сгради са били разрушени, включително църквата св. София. Имало е въстание през 550 г. през април в Constantinopolis, съобщено в Хронография на Йоан Малала^[22]. През 561 г. в Constantinopolis феновете на зеления отбор атакуват феновете на синия отбор. Юстиниан нарежда въстанието да бъде потушено, но не успява^[23]. Използван е и за коронясване на нови императори и честване на военни триумфи^[24]. Теофилакт Симоката пише през 602 г., че има 1500 „екстремни“ запалянковци/привърженици на зелените и 900 сини запалянковци. Хиподрумът в Constantinopolis се е използвал до около 1200 г., а е бил разграден при изграждането на Синята джамия през XVII в.

Състезанията с колесници са много популярни през цялата Късна античност, като има четири отбора – сини, зелени, бели и червени. Странно е защо управлението толерира насилието, свързано със състезанието и как така са толкова популярни, въпреки препоръките на християнските религиозни власти. Йоан от Ефес пише, че хиподрумът е „църква на сатаната“^[25]. Йоан Малала описва 9 разрушения в Constantinopolis, по времето на Юстиниан I, случили се от въстания, започнали от хиподрума^[26]. Така се получава, че на всеки 9 години е имало големи въстания, а фракциите на зелените и сините не са забранени, от което следва, че са били толерирани. Може би не са били забранени, защото същите, освен че повличат тълпата със себе си, при въстанията, правят същото, когато на хиподрума се коронясва и новият император, мотивиране на тълпата (aclamatio – викане, приветстване). Пример за това е случката с Маврикий, който през 602 г. използва запалянковците, за да убеди тълпата, че въстанието на Фока не е легитимно. Сините подкрепили Маврикий като предложили, че трябва да разгроми съперника си, съобщено в Историята на Теофилакт. Монограми с aclamatio са открити в Ephesos и Aphrodisias^[27] (Обр. 2 – 3). Историкът Агатис пише, че Юстиниан I дава на млади мъже (каквито са били основно върлите запалянковци) военен чин, за да „ги ограничи от неправилното използване на енергия и да губят своята субстанция в диви сблъсъци в турбулентната атмосфера на хиподрума, със своите състезания с колесници и популярните фракции. Всички тези неща имат ниско влияние върху ума на младия“.

В Късната атничност, venatio (зрелища с животни) е все така популярно, но проблем представлявало снабдяването с животни^[28]. Тези забавления, обаче, се различават от провежданите по-рано игри – животните не са убивани, а хората се опитват да избегнат атаките им. Сведения за това могат да бъдат добити от различни диптихи и циркови афиши (Обр. 4). Колкото повече територия губи Империята, толкова по-трудно и по-скъпо става снабдяването със животни. Последните venatio са в VI в., но вече нямат символично или политическо значение, както по-рано. На Запад, вече извън Римската империя, но на бившата ѝ територия, зрелищата не губят популярност.

Архитектура

Състоянието на проучванията показва една неравномерна картина при използването на различни сгради за зрелища през II в., включително и при odeon / bouleuterion (Сгради за зрелища през Късната античност от България) (Обр. 5 – 9 ). Това се дължи основно на проблеми при проучванията. През Късната античност положението е още по-неясно, заради липса на обобщаващи изследвания. Подобни изследвания има за Палестина и Западната Римска империя^[29] (Обр. 10 – 11). Данните от Западната империя показват регионални различия, докато към настоящия момент, данните от територията на България показва, че сградите за зрелища престават да функционират към края на IV в. (Сгради за зрелища през Късната античност от България). Интересен феномен, който трябва да продължи да бъде изследван, е трансформацията на хиподруми в амфитеатри^[30]. Първоначално стадионът в Philippopolis е интерпретиран неправилно като амфитеатър, но при по-новите проучвания е открит дъговиден зид, който ограничава площта на пистата (Сгради за зрелища през Късната античност от България). Бъдещи проучвания биха могли да хвърлят светлина на този въпрос и последващата съдба на сградата.

Данните за сградите за зрелища, които са превърнати в църкви показват, че такава трансформация има през цялата Късна античност, но масово примерите са след началото на V в. до края на VI в. (Сгради за зрелища от територията на България, превърнати в църкви през Късната античност).

Заключение

Изчезването на зрелищата през IV – VI в.  не е свързано с морални или религиозни норми в Римската империя – те изчезват, защото Империята не притежава средства да ги показва/излага (животни, игри, забавления). Християнската опозиция е силна, но изворовата, историческата и археологическа картина показва, че тези сгради и мероприятия продължават да се извършват, въпреки широко застъпеното мнение, че те изчезват през IV в. Това се дължи на неравномерното проучване на обектите, в различните краища на Империята, което довежда до неправилното интерпретиране на обектите. Любопитен въпрос, чийто отговор все още не е открит е този дали има връзка между забраната на зрелища, след въстанието Ника и последвалата „реконкиста“ на Юстиниан I? Дали спрялата държавна финансова издръжка на тези сгради не е пренасочена, за да спонсорира военните кампании на императора? Само бъдещи изследвания биха могли да хвърлят светлина на получилите се въпроси.

^[1] Carter 2014, 624-626.

^[2] Epplett 2014b, 529.

^[3] Ibid., 529.

^[4] Ibid., 530.

^[5] Mammel 2014, 610.

^[6] Ibid., 610.

^[7] Ibid., 610

^[8] Ibid., 610.

^[9] Ibid., 610-611.

^[10] Ibid., 611.

^[11] Ibid., 611.

^[12] Ibid., 612.

^[13] Ibid., 612.

^[14] Ibid., 612.

^[15] Ibid., 612.

^[16] Harries 2003, 132-135.

^[17] Harris 1972, 227-243; Cameron 1976; Bomgardner  2000 (2001), 197-227; Puchner 2002, 304-324; Potter 2011, 308-320; Webb 2011, 221-256; Parnell 2014, 634; Kyle 2015, 329-339.

^[18] Parnell 2014, 634.

^[19] Ibid., 634-635.

^[20] Ibid., 635.

^[21] Ibid., 635.

^[22] Ibid., 638.

^[23] Ibid., 633.

^[24] Ibid., 636-637.

^[25] Ibid., 633.

^[26] Ibid., 639.

^[27] Roueché 2007, 64.

^[28] Epplett 2014a, 515-516.

^[29] Weiss 2014, 227-253; Underwood 2019, 143-150, 159-165.

^[30] Dodge 2009, 29-45.

Използвана литература

Bomgardner, D. L. 2000 (2001) The story of the Roman amphitheatre (London and New York).

Cameron, A. (1976) Circus factions. Blues and greens at Rome and Byzantium (Oxford, New York).

Carter, M. J. (2014) “Romanization through spectacle in the Greek East” A Companion to Sports and spectacle in Greek and Roman antiquity. P. Christesen, D. G. Kyle (ed.). (Pondicherry), 619-632.

Dodge, H. (2009) “Amphitheatres in the Roman East” Roman amphitheatres and spectacula: a 21^st – Century perspective. Papers from an international conference held at Chester, 16^th – 18^th February, 2007. T. Wilmott (ed.). BAR International series 1946 (Oxford), 29-45, plate 11-13.

Epplett, C. (2014a) “Roman beast hunts” A Companion to Sports and spectacle in Greek and Roman antiquity. P. Christesen, D. G. Kyle (ed.) (Pondicherry), 505-519.

(2014b) “Epplett. Spectacular executions in the Roman world” A Companion to Sports and spectacle in Greek and Roman antiquity. P. Christesen, D. G. Kyle (ed.) (Pondicherry), 520-532.

Hanson, J. W. (2016) An urban geography of the roman world, 100 BC to AD 300 (Oxford).

Harries, J. (2003) “Favor populi. Pagans, Christians and public entertainment in Late Antique Italy” ‘Bread and circuses’. Euergentism and municipal patronage in Roman Italy. K. Lomas, T. Cornell (ed.) (London and New York), 125-141.

Harris, H. A. (1972) Sport in Greece and Rome (London and Southampton). (https://archive.org/details/sportingreecerom0000harr) (09.03.2022)

Jones, Ch. (2012) „The organization of spectalcle in Late Antiquity“ Entreriens sur l’Antiquité Classique, LVIII. L’Organisation des spectacles dans le monde Romain (Vandœuvres – Genève), 305-328.

Kyle, D. G. (2015) Sports & spectacles in the Ancient World (second ed.) (Chichester).

Mammel, K. (2014) “Ancient critics of roman spectacle and sport” A Companion to Sports and spectacle in Greek and Roman antiquity. P. Christesen, D. G. Kyle (ed.) (Pondicherry), 603-616.

Parnell, D. A. (2014) “Spectacle and sport in Constantinople in the sixth century CE” A Companion to Sports and spectacle in Greek and Roman antiquity. P. Christesen, D. G. Kyle (ed.) (Pondicherry), 633-645.

Potter, D. (2011) The victor’s crown. A history of Ancient sport from Homer to Byzantium (Oxford).

Puchner, W. (2002) “Acting in the Byzantine theatre: evidence and problems” Greek and Roman actors. Aspects of an Ancient profession. P. Easterling, E. Hall (ed.) (Cambridge), 304-324.

Roueché, Ch. (2007) “Spectacles in Late Antiquity: some observations” Antiquité Tardive, XV – Jeux et spectacles dans L’Antiquité Tardive. N. Duval, J.-P. Caillet, K.-M. Carrié (ed.) (Paris), 59-64.

Sordi, M. (1994) The Christianization of the Roman empire (Oklahoma).

Underwood, D. (2019) “(Re)using ruins. Public buildings in the cities of the Late Antique West, A. D. 300 – 600” Late Antique Archaeology (Supplementary series), volume 3. L. Lavan (series ed.), M. Mulryan (managing ed.) (Leiden – Boston).

Webb, R. (2011) “The nature and the representation of competition in pantomime and mime” Entreriens sur l’Antiquité Classique, LVIII. L’Organisation des spectacles dans le monde Romain (Vandœuvres – Genève), 221-256.

Weiss, Z. (2014) Public spectacles on Roman and Late Antique Palestine (Harvard – Cambridge – London). (https://www.ebooks777.net/public-spectacles-roman-late-antique-palestine/) (09.03.2022)